2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 702
С.,31.10.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 83/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г. И. от [населено място], в качеството му на трето лице-помагач на Гаранционен фонд, [населено място], срещу решение № 1595 от 17.12.2019 г. по гр. д. № 2337/2009 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, 9 състав решение № 2365 от 26.05.2009 г. по гр. д. № 826/2008 г., предявеният от Т. М. Т. от [населено място], Бургаски област срещу Гаранционен фонд, [населено място] иск с правно основание чл. 288 КЗ е уважен за сумата 150 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 01.01.2007 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Счита присъденото обезщетение за неимуществени вреди за завишено и несъобразено с критерия за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД. Освен това твърди, че при определянето му решаващият състав е приел за установено, че загиналият при процесното пътно-транспортно произшествие е единствен син на ищеца, позовавайки се на представеното по делото удостоверение за наследници, без да вземе предвид твърденията на самия ищец в исковата молба, че има две деца.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК основания. Като значими за делото са посочени процесуалноправният въпрос за установеното в чл. 188 ГПК /отм./ задължение на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните и материалноправният въпрос за критериите и принципите за справедливост при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Според касатора, първият въпрос е решен в противоречие с т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 4 от Постановление № 7/65 г. на Пленума на ВС. По отношение на втория въпрос поддържа, че в постоянната и тълкувателна практика на Върховния съд и до сега не е дадено конкретно предписание каква парична стойност се явява съответна при обезщетяване на неимуществени вреди за близките при смъртен случай, при съблюдаване на разясненията в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 4/68 г., в резултат на което съдилищата постановяват противоречива практика.
Ответникът по касация – Т. М. Т. от [населено място], Бургаска област – заявява становище за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в депозирания по делото писмен отговор от 29.12.2010 г.
Ответникът – Гаранционен фонд, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да постанови обжалвания резултат – частична отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения от Т. М. Т. срещу Гаранционен фонд иск с правно основание чл. 288 КЗ за сумата 150 000 лв. и да присъди допълнително сумата 50 000 лв., въззивният съд е приел, че с оглед конкретните доказателства по делото именно тази сума представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Като релевантни за преценката относно размера на вредите решаващият състав е взел предвид твърде младата възраст на загиналия при произшествието С. Т., както и че той е единствено дете на ищеца Т. Т..
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на процесуалноправния въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – въпросът да е обусловил изхода на конкретното дело.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационното обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В същото е направено изрично разграничение между основанията за допускане на касационното обжалване /чл. 280, ал. 1 ГПК/ и основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/, като е подчертано, че упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/.
В случая, доводите на касатора, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е направил извод относно значимо в тази връзка обстоятелство /дали починалият е бил единствено дете на ищеца/, който извод не съответства на данните по делото, са изцяло относими към правилността на постановеното решение, т. е. касае се за оплакване за неправилност на обжалвания акт, което обаче не може да бъде преценявано едновременно и като основание за допускане на касационния контрол.
Независимо от това, следва да се отбележи, че по отношение на поставения процесуалноправен въпрос не е доказано и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От една страна, не е налице твърдяното противоречие на въззивния акт с ППВС № 7/65 г. – това постановление съдържа указания относно правомощията на втората инстанция при действието на отменения Граждански процесуален кодекс, но няма пряко отношение към преценката на доказателствата и задълженията на съда по чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./. Освен това, неотносима към посочения въпрос е и другата задължителна съдебна практика, на която се позовава касаторът – т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС. Тази практика третира въпроса за необосноваността на въззивното решение като основание за неговото касиране, която обаче не е сред основанията по чл. 280, ал 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Макар да е значим за конкретното дело, поставеният от касатора материалноправен въпрос също не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Доколкото не са представени, респ. посочени конкретни съдебни актове, твърдението за противоречие в практиката на съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди се явява недоказано. От друга страна, не може да се приеме, че е налице и отклонение на обжалваното решение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 4/1968 г. При определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение въззивният съд, в рамките на изключителната си компетентност на правораздавателен орган, е съобразил онези обстоятелства, които е преценил за значими за конкретния случай. Правилността на тази негова преценка, обаче, е предмет на самия касационен контрол и е недопустимо да бъде извършвана в производството по допускането му.
Настоящият състав счита, че по отношение на заявения въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД съществува задължителна съдебна практика. В Постановление № 4 от 1968г. Пленумът на Върховния съд е дал подробни указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба, които указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно съществуването на задължителна съдебна практика, в т. ч. и постановена по реда на новия Граждански процесуален кодекс, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, налага извода, че не е налице и условието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, която установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Поради това, практически невъзможно е да бъде дадено „конкретно предписание какъв размер, каква парична стойност се явява съответна при обезщетяване на неимуществени вреди за близките при смъртен случай” в какъвто смисъл е искането на касатора, с което е аргументирано наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1595 от 17.12.2019 г. по гр. д. № 2337/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: