4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 741
С., 18.11.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 92/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1442 от 22.10.2010 г. по в. гр. д. № 2024/2010 г. на Пловдивски окръжен съд. С обжалвания акт е потвърдено постановеното от Пловдивски районен съд решение № 1503 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 7767/2009 г., с което са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу търговеца-касатор обективно съединени искове: искове с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД за връщане на обектите, отдадени под наем с договори от 15.06.2005 г. и от 01.07.2005 г. и искове с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на същите обекти след прекратяване на договорите за наем.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Счита, че при постановяване на обжалвания акт е останал неизяснен основният за спора въпрос за това, какво точно представлява вещта, предмет на производството и по-конкретно – дали се претендира връщане на язовир „Малка М.” като недвижим имот или като водностопанско съоръжение и какво представлява това съоръжение. Развити са подробни съображения и относно собствеността на процесния язовир с твърдението, че инстанцията по същество не е обсъдила релевантните в тази връзка доказателства, както и че не е отчетено противоречието по този въпрос с постановените от Пловдивски административен съд и Върховен административен съд определения, в които е прието, че [фирма] няма права върху водите на язовира.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като въпрос, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е поставен следният въпрос: При наличие на влязъл в сила административен акт и съдебен спор по ГПК, решението по който би могъл да влезе в противоречие с административния акт, следва ли съдът в своето решение да даде указания как би могло да се преодолее това противоречие, като конкретизира диспозитива си, с оглед изясняване пределите на силата на пресъдено нещо на съдебното решение и преодоляване на евентуална колизия със силата на административния акт.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 20.01.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове по чл. 233, ал. 1 ЗЗД и чл. 236, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е приел, че между страните по делото са съществували правоотношения въз основа на сключените между тях договори за наем от 15.06.2005 г. и от 01.07.2005 г. с предмет съответно: водностопанско съоръжение в качеството му на рибностопански обект – язовир „Малка М.” и помещения, намиращи се в Кантона на същия язовир, като първият договор е прекратен на 15.06.2008 г. поради изтичане на уговорения срок, а вторият договор – поради отправено от наемодателя едностранно предизвестие от 16.07.2008 г. С оглед преустановяване на облигационната връзка между страните и продължилото след този момент ползване на обектите от търговеца-наемател, въпреки изричното противопоставяне на наемодателя, решаващият състав е приел за основателни както претенциите за връщане на отдадените под наем обекти, така и претенциите за заплащане на обезщетение по реда на чл. 236, ал. 2 ЗЗД за периода на ползването им без основание. Като неоснователни въззивната инстанция е преценила всички заявени от ответника възражения срещу исковете и по-конкретно: възражението, че от срочни договорите за наем са се трансформирали в безсрочни поради продължилото ползване на обетите след изтичането на срока и без противопоставянето от страна на наемодателя; възражението, че последният не е собственик на процесния язовир; възражението за нищожност на договорите поради противоречието им със закона, както и възражението, че издаденото в полза на наемателя Разрешително за ползване на повърхностен воден обект № 32460112 от 14.07.2009 г. представлява самостоятелно основание за ползването на водата в процесния язовир.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради отсъствие на общата предпоставка затова, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставеният от касатора въпрос касае значението на влязъл в сила административен акт за разглеждания от гражданския съд правен спор. Принципен отговор на този въпрос се сдържа в ясната и ненуждаеща се от тълкуване норма на чл. 302 от действащия Граждански процесуален кодекс, според която влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. В случая обаче въпросът, с който е обосновано допускането на касационното обжалване, не може да се счете за обуславящ изхода на конкретното дело. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е преценил, че административният акт /Разрешително за ползване на повърхностен воден обект № 32460112 от 14.07.2009 г., във връзка с оспорването на което Върховен административен съд се е произнесъл с определение № 6491 от 17.05.2010 г. по адм. д. № 1378/2010 г./ е ирелевантен за правоотношенията между страните, породени от процесните договори за наем, тъй като предметът на административния акт е различен от предмета на тези договори. Предмет на разрешителното е използването на повърхностните води на язовир „Малка М.”, които не са били предмет на договорите за наем, докато предмет на договора за наем от 15.06.2005 г. е използването на язовира като водностопанско съоръжение с изричната уговорка в чл. 1, ал. 2, че на наемателя не се предоставят права върху язовира като воден обект, а предмет на договора за наем от 01.07.2005 г. са помещения в Кантона на язовира. Поради приетата от въззивната инстанция неотносимост на административния акт към възникналите между страните облигационни правоотношения, въпросът, как следва да се зачете неговата сила с оглед избягване на евентуална колизия, се явява без обуславящо значение за изхода на делото. Що се отнася до правилността на тази преценка, същата е неотносима към основанията за допускане на касационния контрол и не може да бъде проверявана в рамките на настоящото производство.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не следва да бъде уважено, тъй като същият не е ангажирал доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1442 от 22.10.2010 г. по в. гр. д. № 2024/2010 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: