4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
С., 25.02.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 653/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Л. С. от[населено място], чрез процесуалния й пълномощник адвокат К. Н. от САК, срещу решение № 253 от 22.03.2010 г. по гр. д. № 2815/2009 г. на С. апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от С. градски съд, І-3 състав решение № 3746 от 24.07.2009 г. по гр. д. № 3110/2008 г. за отхвърляне на предявения от касаторката иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие за разликата от 30 000 лв. до пълния претендиран размер 50 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано, поради което се иска същото да бъде отменено, а предявеният иск – уважен изцяло. Касаторката счита, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като не са съобразени получените от нея в резултат на произшествието тежки травматични увреждания и последиците от тях.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по значим материалноправен въпрос – за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, който въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [фирма],[населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от Ц. Л. С. от[населено място] иск е отхвърлен за сумата 20 000 лв., въззивният съд, като е отчел вида и броя на уврежданията; периода, през който ищцата е търпяла болки и страдания, в т. ч. и интензивни; прогнозата за развитието на травмите, както и възрастта на пострадалата /82 години/, е преценил като справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД определеното от С. градски съд обезщетение в размер на 30 000 лв. За разликата до пълния предявен размер 50 000 лв. решаващият състав е счел претенцията за неоснователна.
Макар и от значение за изхода на спора, поставеният от касаторката материалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на него не е осъществено нито едно от предвидените в чл. 280, ал. 1 – 3 ГПК основания.
Поради обстоятелството, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са посочени, респ. представени никакви съдебни актове, напълно недоказано се явява твърдението, че поставеният въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд и че същият се решава противоречиво от съдилищата. Неоснователно в тази връзка е становището на касаторката, че не следва да бъдат посочвани, респ. представяни конкретни съдебни решения, тъй като практиката на ВКС е известна на съдиите. Безспорно е, че съдиите от ВКС имат информационен достъп до постановените от този съд актове и поради това не е необходимо копие от същите да бъдат представяни от касатора. За да бъдат издирени и преценени в производството по чл. 288 ГПК, необходимо е, обаче, те да са посочени от касаторката. По отношение на актовете на останалите съдилища, задължението й включва и представянето им, тъй като за съда е невъзможно да се снабди с тях, предвид липсата на единна информационна система за обявяване на постановените решения от съдилищата в Република България. Съгласно задължителните разяснения по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, неизпълнението на това задължение има за последица недоказаност на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Неоснователно е и становището, че поставеният материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, която установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Още повече, като се има предвид, че Пленумът на Върховния съд е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба в Постановление № 4 от 1968г., които указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, която в конкретния случай е съобразена при постановяване на атакуваното въззивно решение, налага извода, че не е налице и условието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 253 от 22.03.2010 г. по гр. д. № 2815/2009 г. на С. апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: