5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 696
София, 08.11.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
Бонка Йонкова
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 352/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “К.” АД, гр. П. срещу решение № 1570 от 14.12.2009 г. по гр. д. № 2109/2009 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено постановеното от Софийски градски съд, VІ-3 състав решение № 27 от 17.04.2009г. по гр. д. № 1717/2008 г. и частично е уважен предявеният от Държавна агенция “Държавен резерв и военновременни запаси”, гр. София срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 555 лв. – неустойка по чл. 14 от договор за съхранение на държавни резерви и военновременни запаси № 45 от 28.03.2008 г., както и в частта за присъдените в полза на ищцовата агенция разноски за две инстанции в размер на 611 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода на съда за дължимост на присъдената неустойка в съответствие с чл. 14 от договор № 45 от 28.03.2008 г., като аргументира становището, че този договор не касае процесното количество каучук, тъй като същото е предоставено за съхранение далеч преди сключването му. Освен това, релевира оплакване за неотчитане на съществения за спора факт, че липсващото количество каучук е възстановено преди да изтече едномесечният срок, предоставен с констативния протокол от 26.06.2008 г. и удължен от председателя на ищцовата агенция до 15.08.2008 г., както и факта, че исковата молба е предявена преди тази дата. С твърдението за преждевременно завеждане на исковете, касаторът поддържа, че изобщо не следва да бъде ангажирана отговорността му за разноски, както и че при определянето им съдът не е преценил правилно очертания с въззивната жалба предмет на делото и по-конкретно – че ищецът е обжалвал първоинстанционното решение изцяло, а не само в частта му по отношение на иска за неустойка.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за делото са посочени, съответно: материалноправният въпрос – дължи ли се неустойка, когато главното задължение не съществува в правния мир или ако е изпълнено в срок – и процесуалноправният въпрос – за разпределението на тежестта за разноски. По отношение на първия въпрос се твърди, че е решен в противоречие с конкретно посочена каузална практика на ВС и ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона, а по отношение на втория въпрос – че е решен в противоречие с Тълкувателно решение на ОСГК на ВС № 119/1956 г.
Ответникът по касация – Държавна агенция “Държавен резерв и военновременни запаси”, гр. София – счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, както и че депозираната срещу него жалба е неоснователна. Съображения в подкрепа на заявеното становище са развити в писмен отговор от 27.04.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени решението на Софийски градски съд по отношение на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и да уважи същият частично, въззивният съд е приел за доказано неизпълнението на поетото от “К.” АД, гр. П. задължение за съхраняване на 89.800 т каучук по договор № 45 от 28.03.2008 г. за съхранение на държавни резерви и военновременни запаси, поради което е счел за дължима и уговорената в чл. 14 от същия неустойка за липси в размер на 10% от стойността на материала. Решаващият състав е преценил като неоснователно основното възражение на търговското дружество-влогоприемател за неотносимост на посочения договор към процесното количество каучук и съответно за неприложимост на предвидената в него неустойка поради факта, че същото е предоставено за съхранение много преди сключването на договора от 2008 г. Принадлежността на процесното количество каучук към поверения на “К.” АД за съхраняване материал е приета за установена от представените ведомости за движение на наличностите на материали и стоки към 31.12.2007 г. за обекти 60 и 100, а обстоятелството, че дружеството е било съхранител на държавен резерв по предишни разчети, съгласно § 2 от ЗР на Н., е преценено за ирелевантно за облигационната връзка, породена от по-късно сключения договор относно съхранението на каучука. С оглед на това и предвид безспорно доказания по делото факт, че при извършената по надлежния ред проверка на 26.06.2008 г. е установена липса на 89.800 т каучук, за което е съставен констативен протокол № У. от същата дата, въззивният съд е приел, че са осъществени предпоставките на чл. 14 от процесния договор за ангажиране отговорността на дружеството за заплащане на неустойка, която, съобразно посочената от счетоводната експертиза пазарна цена на материала към момента на проверката, е определена в размер на 15 555 лв. Поради факта, че липсите са възстановени несвоевременно /след завеждане на исковата молба/ и предвид отказа на ответника да заплати дължимата неустойка, Софийски апелативен съд е счел, че същият е станал причина за завеждане на делото, което е основание за осъждането му да заплати разноски на ищеца за двете инстанции в размер на 611 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
И двата поставени от касатора въпроса са значими за конкретното дело, тъй като обуславят изхода на правния спор, т. е. осъществено е главното условие за допускане на касационен контрол, предвидено в чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсват обаче допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл. 280 ГПК, чието кумулативно наличие е абсолютно необходимо, за да бъде допуснато касационното обжалване.
На първо място, не може да се счете за установено твърдяното противоречие с практиката на ВС и ВКС по първия поставен въпрос. Представените по делото решения наистина третират въпроса за акцесорния характер на неустойката спрямо главното задължение. В обжалваното решение този характер на неустойката не е отречен. Напротив, именно поради наличието на неизпълнено конкретно договорно задължение, решаващият състав е приел за дължимо и акцесорното задължение за неустойка. В действителност, значим за делото в случая е въпросът за самото съществуване на главното задължение. Решаването на този въпрос обаче е резултат от съобразяването на специфичните за делото факти и доказателства, както и от тълкуването на относимите към пораждането на задължението за неустойка клаузи на процесния договор /чл. 14 и чл. 15/, т. е. касае се за фактически и правни изводи, които са следствие от упражняването на предоставените в изключителната компетентност на съда правомощия за преценка на събрания по делото доказателствен материал. Правилността на тези изводи, обаче, може да бъде проверявана единствено в касационното производство, но не и при допускането му. С оглед липсата на тъждество между поставения от касатора въпрос и въпросите, решени в представените съдебни актове, не може да се приеме за доказано противоречие на атакуваното въззивно решение с практиката на ВС и ВКС.
Що се отнася до твърдението, че решаването на поставения въпрос във връзка с неустойката е “от значение за точното прилагане на закона”, съдът намира, че същото не следва да бъде обсъждано. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 4 т Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание. И доколкото касаторът не поддържа, че решаването на поставения от него въпрос е от значение за развитието на правото, не може да се приеме, че това основание е надлежно релевирано и подлежи на преценка.
По отношение на поставения процесуалноправен въпрос – за разпределението на тежестта за разноски: Този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивния акт, тъй като същият не е решен в противоречие със задължителната практика, на която се позовава касаторът, а именно – Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. на ОСГК на ВС. Точно обратното, при присъждането на разноски по делото въззивният съд е съобразил дадените в това решение указания за определяне на дължимите на ищеца разноски с оглед уважената част от исковете, като, от една страна, е отчел факта, че е уважен само единият от предявените обективно съединени искове – този по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а от друга страна – че същият иск е уважен частично. Що се отнася до оплакването за неприсъждане на разноски на ответника за отхвърлената част от иска, същото не представлява основание за допускане на касационното обжалване, а следва да бъде релевирано по предвидения в чл. 248 ГПК ред.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1570 от 14.12.2009 г. по гр. д. № 2109/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: