5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
София,18.03.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2891/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2164 от 22.03.2013 г. на [фирма], [населено място] срещу решение № 92 от 15.02.2013 г. по т. д. № 1487/2012 г. на Пловдивски апелативен съд, с което частично е обезсилено и частично е потвърдено постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 233 от 14.06.2012 г. по т. д. № 359/2011 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] частичен иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 250 000 лв., представляваща част от обезщетение за претърпени имуществени вреди в общ размер 2 762 220.23 лв. от неизпълнението на договор от 08.12.2006 г. за доставка на автомобилни гуми.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. К. изразява несъгласие с извода за липса на неизпълнение на процесния договор от страна на ответника. Според него, съдът не е взел предвид факта, че реално доставени са само част от гумите по процесната фактура, възлизащи на стойност 8 844.48 лв. и че за разликата от 21 387.48 лв., която е платена – реална доставка липсва. Релевира оплакване и за неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните, без да излага конкретни твърдения в тази насока.
В депозирана след срока по чл. 283 ГПК касационна жалба (като приложение към изложение вх. № 2650 от 12.04.2013 г.) касаторът е навел и други доводи за неправилност на въззивното решение, различни от тези по първата касационна жалба.
Искането за допускане на касационното обжалване е обосновано с твърдението за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение на чл. 200, ал. 3 ГПК, изразяващо се в отказа на съда да назначи тройна експертиза при направено от страната оспорване на заключението на вещото лице. Според касатора, този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и се решава противоречиво от съдилищата, за което същият се е позовал на решение от 18.05.2012 г. по в. гр. д. № 200/2012 г. на Плевенски окръжен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 26.06.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба (вх. № 2164 от 22.03.2013 г.) е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] частичен иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за сумата 250 000 лв., претендирана като част от сумата 1 755 000 лв. – обезщетение за вреди, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца, че ответникът не е изпълнил задълженията си по процесния договор от 08.12.2006 г. (който по изрично съгласие на страните е относим и към доставката по фактура № 57935 от 30.11.2006 г.) и че поради това същият е развален на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Този извод е направен въз основа на анализа на всички събрани по делото доказателства, като същевременно е зачетено и влязлото в сила решение по спор между страните, постановено по гр. д. № 543/2010 г. на Старозагорски районен съд, в което е прието, че не е налице основание за разваляне на договора с отправеното от ищеца едностранно предизвестие от 20.12.2007 г. поради липса на неизпълнение от страна на продавача по сделката (ответника по настоящото дело).
Отделно от това, въззивният съд е посочил, че дори такова неизпълнение да бе налице, претенцията отново би била неоснователна поради липсата на ангажирани доказателства, че твърдяните от ищеца загуби и пропуснати ползи са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на процесния договор.
Поради това, че в първоначалната искова молба в общия размер на твърдяното обезщетение не е включена сумата 656 220.23 лв., а само сумата 1 755 000 лв. и че именно като част от нея са претендираните 250 000 лв., въззивният съд е преценил, че първоинстанционният акт е недопустим в частта, с която е разгледана и отхвърлена претенцията за заплащане на част от обезщетение, което в пълен размер е 656 220.23 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира допускането на касационното обжалване, трябва да бъде посочен от самия касатор, като израз на диспозитивното начало на гражданския процес. Изрично е подчертано, че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
В случая касаторът не е изпълнил това свое задължение. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа единствено оплакване за неправилност на обжалвания акт поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – недопускане на тройна счетоводна експертиза, но не и конкретно формулиран въпрос. Освен това, следва да се съобрази, че в самата касационна жалба подобно оплакване не е релевирано. Такова е заявено в новата касационна жалба, представена с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което е депозирано на 12.04.2013 г., т. е. след изтичането на срока по чл. 283 ГПК. Доколкото в постановеното от въззивния съд разпореждане № 869 от 27.03.2013 г. въззивният съд е дал указания само във връзка с изложение на основанията по чл. 280 ГПК, но не и във връзка със съдържанието на самата касационна жалба, то представената нова такава (след срока по чл. 283 ГПК) не може да се разглежда като изпълнение на дадени от съда указания и поради това не следва да бъде взета предвид. От това следва извода, че доколкото в касационната жалба липсва оплакване за процесуалното нарушение във връзка с приложението на чл. 200, ал. 3 ГПК, то този въпрос не може да обоснове и допускане на касационния контрол, тъй като при евентуалното му допускане и с оглед обвързаността на касационния съд от изложеното в касационната жалба, не би могло да се обсъжда налице ли е посоченото процесуално нарушение.
Независимо от това, дори и да се приеме, че изложението съдържа конкретен въпрос – този за приложението на чл. 200, ал. 3 ГПК и че същият е релевантен за изхода на делото, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като не са налице поддържаните от касатора основания. Поради липсата на данни да е влязло в сила, представеното въззивно решение не представлява „практика на съдилищата” по смисъла на разясненията, дадени в т. 3 на ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г. и поради това не доказва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Не е налице и противоречие със задължителната практика на ВКС (ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК). В т. 11 на същото е предвидено, че при отмяна на въззивното решение ВКС може да укаже при новото разглеждане на делото да се изслуша заключение на вещо лице. Посочената практика обаче е относима към хипотезата, при която изобщо не е допусната експертиза, докато в случая такава е била изслушана, но не е допуснато разширяването й в тройна в първоинстанционното производство и не е уважено искането във въззивната жалба за поставяне отново на част от въпросите, по които вещото лице е дало заключение. Освен това, следва да се отчете, че причина за отказа да бъде допусната поисканата от въззивника експертиза е преценката на въззивния съд, че поставените въпроси (има ли писмени доказателства за доставка на процесните гуми; извършено ли е плащане на същите и има ли реална доставка на част от гумите по процесната фактура) не изискват специални знания, а се касае за факти и обстоятелства, които подлежат на доказване с платежни документи и приемо-предавателни протоколи. Така извършената от съда преценка е изцяло в неговата правораздавателна компетентност, а нейната правилност може да бъде предмет на проверка само при вече допуснат касационен контрол, но е извън основанията за допускането му.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не следва да бъде уважено предвид липсата на доказателства такива да са направени.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 92 от 15.02.2013 г. по т. д. № 1487/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: