4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 840
С., 30.12.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело № 233/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол срещу решение № 466 от 21.10.2010 г. по гр. д. № 27/2010г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-4 състав решение № 795 от 04.11.2009 г. по т. д. № 1235/2007 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от агенцията-касатор срещу [фирма], [населено място] иск за сумата 660 347.85 лв. – обезщетение за претърпените от Държавата вреди в размер на разликата между пазарната цена към 2002г. и приватизационната оценка на имотите, представляващи част от обособената част от [фирма], [населено място], които [фирма], [населено място] е продало на трети лица.
К. поддържа становище за неправилност на обжалваното решение на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Основното му оплакване е във връзка с извода на въззивната инстанция, че не е доказано извършеното от купувача по приватизационния договор от 03.05.1997 г. нарушение на императивната разпоредба на чл. 41, ал. 2 ЗППДОП /отм./ да е причинило на Държавата вреда във формата на пропусната полза, изразяваща се в разликата между приватизационната оценка и пазарната стойност на продадените имоти. С твърдението, че ответникът е недобросъвестен, тъй като е съзнавал, че продажбата на процесните пет бази представлява нарушение на поетото от него задължение по приватизационния договор да не продава закупената обособена част, касаторът счита, че в случая са налице предпоставките на чл. 82, изр. 2 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника за всички преки и непосредствени вреди от неизпълнението, а не само за предвидимите. В касационната жалба са изложени доводи и срещу присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ответното дружество, като се твърди, че извършването на такива не е доказано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационното обжалване с твърдението, че въззивният акт съдържа произнасяне по следните значими процесуалноправни въпроси: 1. Необходимо ли е при претенция за пропуснати ползи като вреди, които подлежат на обезщетяване по силата на чл. 45 ЗЗД, доказване на вредите, претедирани като неосъществено увеличение на имуществото, или същите могат да се предполагат; 2. Следва ли при претенция за пропуснати ползи като вреди, които подлежат на обезщетяване по силата на чл. 45 ЗЗД, да е осъществено очакваното увеличение на имуществото, да съществува сигурност за увеличение на имуществото или същото може да се предполага; 3. Необходимо ли е да бъдат представени доказателства за изплащане на адвокатско възнаграждение, за да бъде същото присъдено на страната, която го претендира. По отношение на първите два въпроса се поддържа, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по отношение на третия – че е решаван противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което са представени: решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, І т. о.; решение № 627 от 30.06.2008 г. по т. д. № 249/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 1844 от 09.10.1957 г. по гр. д. № 6327/1957 г. на ВС, ІІ г. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди обжалваното пред него решение на Софийски градски съд, VІ-4 състав по т. д. № 1235/2007 г., с което е отхвърлен предявеният от Агенция за приватизация и следприватизационен контрол срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 45 ЗЗД, въззивният съд, макар да не е споделил становището на първата инстанция за липса на нарушение на императивната разпоредба на чл. 41, ал. 2 ЗППДОП /отм./, също е приел, че искът е неоснователен, но по други съображения. Според решаващия състав: по делото не са събрани доказателства в подкрепа на твърдението, че разликата между приватизационната оценка и пазарната стойност на имотите през 2002 г. представлява за Държавата вреда, под формата на пропусната полза, която вреда е пряка и непосредствена последица от нарушаването на императивната разпоредба на чл. 41, ал. 2 ЗППДОП /отм./; не е доказано, че именно поради противоправното поведение на ответника не е осъществено очакваното увеличение на имуществото на Държавата от евентуална продажба на имотите по тяхната пазарна цена към 2002 г.; липсват доказателства, че такава продажба действително е щяла да бъде извършена, ако не е бил подписан процесният приватизационен договор от 03.05.1997 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поставените от касатора процесуалноправни въпроси, свързани с доказването и предвидимостта на твърдяните от него вреди, не е налице общата предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1 ГПК. И двата въпроса са относими към иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди от договорно неизпълнение, какъвто иск в случая нито е предявен, нито е разгледан от въззивната инстанция. Предмет на образуваното пред Софийски градски съд т. д. № 1235/2007 г. и съответно на въззивното производство е претенция за вреди от непозволено увреждане, имаща своето основание в разпоредбата на чл. 45 ЗЗД. Поради това релевираните едва в касационната жалба доводи във връзка с приложимостта на чл. 82 ЗЗД и произтичащите от тях въпроси за обема и установяването на претърпените от касатора вреди във формата на пропуснати ползи не могат да бъдат преценени като обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо, че е значим за делото, процесуалноправният въпрос, свързан с присъждането на разноски и по-конкретно с доказване на извършването им, също не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на него не е налице заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на ВКС/ВС не доказват твърдението на касатора за противоречиво решаване на този въпрос. В посочените актове е прието, че, за да бъдат присъдени разноски на страната за адвокатско възнаграждение, е необходимо такова не само да е уговорено, но и да са ангажирани доказателства за действителното му плащане. В случая обжалваното решение не е в отклонение от представената практика – договорът за правна защита и съдействие от 15.09.210 г. /лист 37/, сключен между [фирма] и процесуалния му пълномощник адвокат П. К., удостоверява не само постигането на съгласие за заплащане на адвокатско възнаграждение в определен размер /както неоснователно се поддържа от касатора/, но и факта, че същото е платено в брой от клиента в деня на подписване на договора.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 466 от 21.10.2010 г. по гр. д. № 27/2010г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: