5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
София, 28.05.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тридесети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1245/2014
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение № 131 от 21.02.2014 г. по ч. т. д. № 83/2014 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 471 от 04.02.2014 г. по т. д. № 490/2013 г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционния акт е отхвърлена молбата на същото дружество за авансово освобождаване от внасяне на държавна такса по подадената от него въззивна жалба.
Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение, като поддържа, че въззивният съд неправилно е отказал да уважи молбата му за освобождаване от държавна такса, прилагайки формално нормата на чл. 83 ГПК, без да съобрази практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз. Изразява несъгласие с изразеното от решаващия състав становище, че всяка държава-членка на ЕС е свободна да създаде свои норми на вътрешното й законодателство, с които да определи развитието на гражданското съдопроизводство. Счита, че подобно разбиране е напълно несъвместимо с общностното право и не държи сметка за предмета на упражняваната защита пред съд, когато приложението на една или друга национална норма, съответно на съдебна практика, има за пряка последица ограничаването и лишаването от защита на правата, произтичащи от общностното право.
Като релевантни за допускане на касационното обжалване, с твърдението, че са от значение за точното прилагане на закона, частният касатор поставя въпросите: „1. Критериите „непропорционалност” и „прекомерност” във връзка със забраната на основата на националните норми и съдебната практика на държава-членка на общността да се въвеждат ограничения, възпрепятстващи и водещи до отнемане на възможността да бъдат упражнени и защитени пред съд правата, които страна на гражданското съдопроизводство черпи от разпоредбите на общностното право; 2. Правото на юридическо лице, страна в гражданското съдопроизводство, да упражни и защити правата, предоставени от разпоредбите на общностното право, в случаите, когато това е необходимо да бъде освободено от задължение за авансово плащане на изискваната държавна такса, събирани от съдилищата по ГПК, да бъде освободено от това задължение”. К. твърди, че тези въпроси са „от значение за развитието на правото”, предвид нормативната празнота по смисъла на чл. 5 ГПК, следваща от разпоредбата на чл. 83 ГПК, чиито социални функции и съдържание имат за адресат правата на физическите лица, но не и тези на юридическите лица.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – счита същата за недопустима, тъй като атакуваното определение не е преграждащо, респ. моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 31.03.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно в тази връзка е възражението на ответника, че обжалваният акт няма преграждащ характер и поради това не подлежи на касационен контрол. Подобно становище е в противоречие с приетото в задължителната съдебна практика – т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, в която му част същото е запазило своето значение, предвиждаща, че единствената хипотеза на самостоятелно обжалване, включително и по касационен ред, на определението, с което се оставя без движение производството по делото, е при отказ за освобождаване на ищеца от внасяне на държавна такса.
За да потвърди първоинстанционното определение на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на [фирма], [населено място] за освобождаването му от предварително внасяне на държавна такса по подадената от него въззивна жалба, решаващият състав е приел, че гарантираното в чл. 47 от Х. на основните права на ЕС и чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ (на които се позовава жалбоподателят) право на страните при възникнал спор на достъп до съдилищата за произнасяне по техните граждански права и задължения, не е абсолютно, тъй като на държавите-членки е предоставен свободен избор на средства за постигане на тази цел, вкл. чрез създаване от тях на свои норми на вътрешното законодателство, с които да се определят рамките за развитие на гражданското съдопроизводство. Според въззивния съд, такава национална норма – императивна, установена в обществен интерес и гарантираща провеждането на залегналия в чл. 9 ГПК принцип за равенство на страните при упражняване на правата им и еднаквото прилагане на закона спрямо тях – представлява чл. 261, т. 4 ГПК, регламентиращ задължението на страната да представи доказателства за внасяне на държавна такса по подадената въззивна жалба. Изразено е разбирането, че националният законодател е отчел в кои случаи авансовото внасяне на дължимите държавни такси и разноски би засегнало явно и прекомерно правото на страната на справедлив съдебен процес, а именно – чл. 83, ал. 1 и ал. 2 ГПК (за физическите лица) и чл. 620, ал. 1 и ал. 5 ТЗ (за юридическите лица) при предоставяне на правна помощ. Същевременно, съдът е посочил, че спрямо юридическите лица, каквото е и дружеството-жалбоподател, следва да бъде съобразена практиката на съда на ЕС от 13.06.2012 г. по дело С-156/12 по преюдициално запитване на Landesgericht Salzburg, А. по повод спор между GREP G. и Freistaat Bayern, според която националният съд може по-специално да отчита тяхното положение, като напр. взема под внимание правноорганизационната им форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможностите им да осигурят необходимите средства за предявяване на иска или жалбата. С оглед на тази практика и преценявайки данните на конкретния случай, а именно – че жалбоподателят е юридическо лице-търговец, което е създадено за участие в стопанския живот и за реализиране на приходи от регистрирания предмет на дейност; че едноличният собственик на капитала му също е търговско дружество – [фирма] – решаващият състав е преценил като неоснователно поддържаното в частната жалба, че невъзможността да бъде заплатена таксата се дължи на забавяне в разглеждането на предявен от частния жалбоподател иск, по който той очаква евентуално положително решение. Останалите две заявени основания за освобождаване от авансово внасяне на държавна такса – начинът на възникване на дълга и допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения – са счетени като оплаквания срещу правилността на постановеното по делото решение, които имат отношение към съществото на спора при разглеждането му от въззивната инстанция, а не към въпроса за освобождаване от държавна такса.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поддържаното от частния касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изобщо не подлежи на обсъждане предвид ненадлежното му заявяване. Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационния контрол. В случая, с твърдението, че поставените въпроси са „от значение за точното прилагане на закона” дружеството-касатор е релевирало само част от това основание, което освобождава касационната инстанция от задължението да извърши преценка относно осъществяването му.
Не може да се счете, че е налице и твърдяното от частния касатор противоречие на обжалвания акт със задължителната практика на Съда на Европейския съюз. Точно обратното, видно от мотивите на същия, въззивната инстанция е съобразила тази практика – Определение от 13.06.2012 г. /шеги състав/ по дело С-156/12 (параграф 47), постановено по преюдициално запитване на Landesgericht Salzburg, А. по повод спор между GREP G. и Freistaat Bayern и цитираното в него (представено и от частния касатор) Решение на Съда на Европейския съюз (втори състав) от 22.12.2010 г. по дело С-279/09 (DEB D. Energiehandels- und Beratungsgezellschaft G. срещу B. D.). Решаващият състав е направил своите изводи, като е взел предвид именно обстоятелствата, посочени в тези два акта на С. като значими при преценката относно основателността на искането на страната-юридическо лице да бъде освободена от предварително заплащане на държавна такса. Що се отнася до правилността на неговите изводи, това е въпрос, който е касае правилността на самия съдебен акт и може да бъде обсъждан единствено при вече допуснат касационен контрол, но не и в производството по допускането му, в каквато насока са указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 131 от 21.02.2014 г. по ч. т. д. № 83/2014 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: