О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 814
София, 30.12.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на втори декември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело № 718/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. за с. к. срещу решение № 143 от 13.02.2009 г. по т. д. № 1098/2008 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-9 състав решение от 05.05.2005 г. по т. д. № 1677/2003 г. за отхвърляне на предявените при условията на обективно съединяване искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължението по т.10.3. от сключения между страните приватизационен договор от 17.07.1998 г. и допълнително споразумение към него от 12.11.1998 г., съответно: за 2000 година – за разликата над 323.88 щатски долара до пълния предявен размер 117 621.11 щатски долара; за 2001 година – за разликата над 23 045.77 щатски долара до пълния предявен размер 105 681.35 щатски долара и за 2002 г. – за цялата претендирана сума 46 977.90 щатски долара, както и акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забавено плащане на процесните неустойки в размер на законната лихва върху тях, съответно за сумите: 39 319.73 щатски долара – върху неустойката за 2000 г.; 21 476.55 щатски долара – върху неустойката за 2001 г. и 3 995.95 щатски долара – върху неустойката за 2002 г.
В касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон, поради което се иска отмяната му и уважаване на предявените искове изцяло.
Според касатора, решаващата инстанция погрешно е тълкувала разпоредбата на т.10.3. от процесния договор по отношение произхода на средствата, които могат да послужат за извършването на инвестиции в приватизираното дружество и в резултат на това като такива неправилно е приела: стойността на акциите, придобити от ЕБВР Лондон и от ЕСМ Х. в размер на 2 178 643.50 лв.; реинвестираната печалба в пълен размер и сумата 1 200 000 лв., получена от „П” А. , гр. Б. по договор за кредит от „ОББ” АД. По отношение на всяко от тези средства са развити подборни съображения, основани върху разбирането, че същите не могат да бъдат признати като изпълнение на задължението за инвестиции, доколкото не отговарят на поставените от самите страни изисквания в клаузата на т. 10.3. от процесния приватизационен договор.
Изрично оплакване е заявено и срещу приетото от въззивния съд във връзка с давността за част от неустойката за 2002 г. и мораторната лихва върху нея, като се твърди, че възражението за давност е недопустимо, предвид несвоевременното му релевиране – в касационната жалба срещу първото въззивно решение.
Касаторът изразява несъгласие и с извода на Софийски апелативен съд за неоснователност на акцесорните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху дължимите неустойки, като счита за неправилно настъпването на забавата да бъде обвързвано с отправянето на покана до длъжника за плащане на неустойката, тъй като това е в противоречие с волята на страните, обективирана в клаузите на т. 15.1, т. 17 и т. 21 от приватизационния договор.
В съответствие с изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, агенцията-касатор е обосновала допускането на касационно обжалване на атакуваното решение с твърдението, че в него съдът се е произнесъл по два съществени материалноправни въпроса, които са решавани противоречиво от съдилищата и по един процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната съдебна практика (т. 6 от Тълкувателно решение на ОСГК на ВКС № 1 от 04.01.2001 г.). Като такива са посочени съответно въпросите: 1 – при поето задължение за извършване на инвестиции в приватизационния договор кой следва да осигури средствата за инвестициите – купувачът по приватизационния договор или самото приватизирано дружество; 2. – от кой момент настъпва забавата на длъжника при посочен в приватизационния договор срок за изпълнение на паричното задължение или след изпращане на покана и 3. – кой е крайният момент, в който може да се направи възражение за изтекла погасителна давност.
Ответникът по касация – “ Г. капитал” А. , гр. С. моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, респ. касационната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна по съображения, развити в писмен отговор от 25.06.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Настоящият състав счита, че поставените от касатора материалноправни въпроси действително са значими за конкретния правен спор, тъй като от решаването им зависи изходът на делото – частично отхвърляне на претенциите за неустойки и цялостно отхвърляне на акцесорните претенции за мораторна лихва върху тях, т. е. по отношение на тези въпроси е осъществена главната предпоставка за допускане на касационно обжалване, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не може да се приеме, обаче, че това изискване е изпълнено по отношение на поставения от касатора процесуалноправен, свързан с възражението за давност за неустойката за 2002 г. Изложените от въззивния съд съображения за погасяване на сумите, предмет на допуснатото увеличение на исковете за неустойка за 2002 г. и за мораторна лихва върху същата са само под условие – “ако биха били доказани”. Доколкото обаче тези искове са приети от съда за неоснователни поради това, че не е налице неизпълнение на задължението за инвестиции за посочената година, то и аргументите относно погасителната давност за тях са без значение за изхода на спора. С оглед липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда и допълнителното изискване, специфично за поддържаното от касатора във връзка с процесуалноправния въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Макар и значими за спора, поставените материалноправни въпроси също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, тъй като не е доказано релевираното от касатора във връзка с тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие в съдебната практика.
На първо място, такова противоречие не се установява по отношение на въпроса кой следва да осигури средствата за изпълнение на задължението за извършване на инвестиции в приватизираното дружество. Наистина, решенията на Върховен касационен съд, на които се позовава касаторът в тази връзка (решение от 22.01.2008 г. по т. д. № 562/2007 г. на І т. о.; решение № 66 от 22.02.2005 г. по гр. д. № 311/2004 г. на ТК и решение № 375 от 18.05.2006 г. по т. д. № 694/2006 г. на І т. о.), са принципно относими към въпроса за изпълнение на задължението за инвестиции в приватизационния процес. Отразената в тях фактическа обстановка, обаче, е напълно различна от тази по настоящото дело, поради което не може да се счете, че е налице идентичност на правните спорове, която би обусловила и противоречие в решаването им. Основната разлика се изразява в това, че в обсъдените в цитираните решения приватизационни договори страните са уговорили изрично, че задължението за инвестиции следва да бъде изпълнено от купувача с негови собствени средства, докато в конкретния случай такова условие не е поставено. Напротив, клаузата на т. 10.3. от процесния приватизационен договор съдържа детайлна уредба относно източника на средствата, чрез които купувачът може да изпълни поетото задължение за инвестиции, като ясно и недвусмислено е посочено, че освен чрез собствени средства на купувача, е допустимо използването и на привлечени средства от купувача, както и реинвестиция на оставащата печалба след погасяване задълженията на приватизираното дружество. Наличието на тази изрична уговорка между страните прави ирелевантно за спора принципното изясняване на понятието “инвестиция” в приватизационния процес, а налага да бъде изяснено съдържанието на употребените в конкретния приватизационен договор понятия “привлечени средства” и реинвестиция “на оставащата печалба”. Такова изясняване е направено в мотивите на обжалваното решение, като за целта новият въззивен състав е извършил тълкуване на релевантните към въпроса клаузи на процесния приватизационен договор по правилата на чл. 20 ЗЗД. Що се отнася обаче до правилността на изводите, до които съдът е достигнал, проверката на същата в настоящото производство е недопустима, тъй като тя е предмет на самото касационно обжалване /чл. 281 ГПК/, а не на производството по допускането му.
На второ място, противоречие в съдебната практика не се доказва и по отношение на материалноправния въпрос за началото на забавата за изпълнение на задължението за неустойка и съответно за дължимостта на мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Даденият от въззивния съд отговор на въпроса кога настъпва изискуемостта на вземането за неустойка за неизпълнение на задължението за инвестиции и по-конкретно – необходимо ли е изпращането на покана до купувача-длъжник – е резултат от извършеното тълкуване на клаузите на т. 15.1., т. 17 и т. 21 от процесния приватизационен договор. Доколкото обаче преценката на събраните по делото доказателства, в т. ч. и тълкуването на договора, е в изключителната компетентност на решаващия състав, то контролът за правилността на направените в тази връзка фактически и правни изводи е извън приложното поле на чл. 288 ГПК. Ето защо, представените от касатора решения на Върховен касационен съд (решение № 344 от 20.04.2006 г. по т. д. № 916/2005 г. на ІІ т. о. и решение № 200 от 11.07.2008 г. по т. д. № 724/207 г. на І т. о.) не установяват идентичност между настоящия и разрешените в тях спорове по отношение на претенцията за мораторна лихва и поради това не обосновават наличието на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са осъществени предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Независимо от изхода на делото, не следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски за настоящото производство, предвид липсата на доказателства за извършени такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 143 от 13.02.2009 г. по т. д. № 1098/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: