5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 224
София, 07.04.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 794/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “С. на спортни клубове Ч. море”,[населено място] срещу решение № 47 от 04.05.2010 г. по в. гр. д. № 63/2010 г. на В. апелативен съд, в частта, с която, след отмяна на постановеното от В. окръжен съд решение № 83 от 18.02.2008 г. по т. д. № 810/2007 г., частично са уважени предявените от М. на отбраната обективно съединени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съответно: за сумата 3 600 лв. – неустойка по чл. 14 от договор за наем № 21-К/31.10.1997 г. за ползване на имота след прекратяване на договора за периода от 11.09.2004 г. до 04.04.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума от завеждане на исковата молба 11.09.2007 г. до окончателното изплащане на същата; сумата 1 632 лв. – неустойка по чл. 14 от договор за наем № 20-К/29.09.1997 г. за ползване на имота след прекратяване на договора за периода от 11.09.2004 г. до 04.04.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума от завеждане на исковата молба 11.09.2007 г. до окончателното изплащане на същата; сумата 1 661.17 лв. – обезщетение за забава върху неустойките в размер на законната лихва за периода от 14.10.2004 г. до 11.09.2007 г. Предмет на обжалване е въззивното решение и в частта, с която касаторът е осъден да заплати на М. на отбраната разноски по делото в размер на 66.70 лв., както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 714.72 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, както и поради необоснованост. Според касатора, при новото разглеждане на делото неоснователно не е уважено главното му възражение за недължимост на претендираната неустойка, а именно – за непредаване на имотите, предмет на процесните договори за наем с приемо-предавателни протоколи в съответствие с клаузата на чл. 9 от същите. Релевирано е оплакване и срещу извода относно размера на дължимото обезщетение за ползване на имотите след прекратяване на договорите за наем, като се твърди, че в резултат на неправилно тълкуване на клаузата на чл. 14 от договорите съдът е приел, че уговорената от страните неустойка е дължима месечно, а не еднократно. Подробни съображения са развити и във връзка с начина на разпределение на доказателствената тежест при иск за присъждане на обезщетение за ползване на имотите относно факта на предаването им от страна на наемодателя и връщането им от наемателя.
В инкорпорираното в самата касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като релевантни за делото са посочени следните въпроси: 1. При договор за наем, при който наемодателят не е доказал предаването на вещта, може ли да се търси плащане на наем, връщане на вещта и плащане на обезщетение за ползването на вещта след прекратяване на договора за наем; 2. Как следва да се дължи неустойката по чл. 14 от процесния договор за наем, която представлява и обезщетение за ползване на вещта след прекратяването на договора – еднократно или месечно и 3. Как се разпределя доказателствената тежест за установяване на факта на ползването на вещта при иск за заплащане на обезщетение за ползване на наетата вещ след прекратяване на договора за наем. По отношение на първия въпрос касаторът поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 1037 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 3399/2008 г. на І г. о.; решение № 1153 от 04.11.2007 г. по т. д. № 733/2006 г. на ІІ т. о. и решение № 297 от 26.05.2005 г. по т. д. № 565/2004 г. на ІІ т. о., както и че се решава противоречиво, за което се позовава на въззивно решение № 126 от 14.05.2009 г. по в. гр. д. № 115/2009 г. на Л. окръжен съд. По отношение на другите два въпроса твърдението е, че същите се решават противоречиво от съдилищата, като в тази връзка са представени две въззивни решения – решение от 19.07.2006 г. по гр. д. № 983/2003 г. на Софийски апелативен съд и решение от 16.02.2009 г. по гр. д. № 3706/2007 г. на СГС, ІV-Б отделение. За всички въпроси се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – М. на отбраната – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да уважи предявените от М. на отбраната обективно съединени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за част от претендираните суми, въззивният съд, при новото разглеждане на делото по реда на чл. 218з ГПК /отм./, е приел за доказано, че след прекратяване на процесните два договора за наем с изтичане на срока по тях /29.09.2000 г./ наемателят “С. на спортни клубове Ч. море”,[населено място] не е изпълнил задължението си да върне предоставените му имоти и е продължил да ползва същите през целия исков период от 23.10.2003 г. до 21.01.2006 г., за което дължи обезщетение в размер на уговорената в чл. 14 от договорите неустойка. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответника-наемател, че не дължи претендираните неустойки поради липсата на доказателства имотите да са му били предадени от наемодателя с протокол в съответствие с клаузите на чл. 9 от договорите за наем. В тази връзка съдът е приел, че доколкото наемателят не е развалил договорите поради неизпълнение на посоченото задължение на наемодателя, то същият е обвързан от породените от тях задължения, в т. ч. и от задължението за връщане на имотите след прекратяването на договорите. Отделно от това, съдът е приел, че ползването на имотите от ответното сдружение след прекратяване на договорите следва да се счита доказано поради факта, че за тях е плащан наем до 23.10.2003 г., както и с оглед изразеното от наемателя несъгласие с „увеличението на наема” /неустойката в размер на петорния месечен наем/, обективирано върху писмо изх. № 22-02-2284 от 05.08.2004 г., съдържащо покана за плащане на дължимото по чл. 14 от договорите обезщетение.
Независимо обаче от доказаното ползване на имотите за целия исков период, въззивният съд е приел, че исковете са основателни само частично – за времето от 11.09.2004 г. до 04.04.2005 г., съответно в размер на 3 600 лв. за ползване на имота, предмет на договор № 21-К/31.10.1997 г. и в размер на 1632 лв. – за ползване на имота, предмет на договор № 20-К/29.09.1997 г. По отношение на периода от 23.10.2003 г. до 11.09.2004 г. претенциите са счетени за неоснователни поради погасяването им по давност по реда на чл. 111, б.”б” ЗЗД, а по отношение на периода от 05.04.2005 г. до 26.01.2006 г. – неоснователността на исковете е мотивирана с липсата на активна легитимация на М. на отбраната, предвид отнемането на имотите от него и предостяването им за безвъзмездно управление на М. на правосъдието[населено място] на М. съвет № 234 от 05.04.2005 г.
Частичното уважаване на главните искове е обусловило частично уважаване и на акцесорните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съответно – за сумата 1 083.30 лв., представляваща законна лихва върху сумата 3 600 лв. за периода от поканата за плащането й /14.10.2004 г./ до датата на исковата молба 11.09.2007 г. и за сумата 577.87 лв., представляваща законна лихва върху сумата 1632 лв. за същия период.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
И трите поставени от касатора въпроса не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като по същите вече е налице произнасяне от Върховен касационен съд. Атакуваното понастоящем въззивно решение е постановено по реда на чл. 218з ГПК /отм./, след като първото въззивно решение е било отменено с решение № 230 от 03.02.2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и делото е върнато за ново разглеждане на В. апелативен съд. Видно от мотивите на отменителното решение, касационната инстанция се е произнесла както относно дължимостта на претендираното обезщетение за ползване на процесните имоти след изтичане на срока на договорите за наем, така и досежно размера на това обезщетение, като в резултат на извършеното тълкуване на т. 14 от договорите е приела, че по своята правна същност уговорената от страните санкция представлява неустойка, която не се дължи еднократно, а ежемесечно през периода на неоснователното ползване на имотите. Връщането на делото на въззивния съд за ново разглеждане е аргументирано единствено с необходимостта от извършването на нови съдопроизводствени действия по определяне конкретния размер на дължимото обезщетение, предвид релевираното възражение за давност по чл. 111, б. „б” ЗЗД, както и на размера на мораторната лихва при съобразяване на отправените от ищеца покани до ответника, вкл. и тази с писмо изх. № 22-02-284 от 05.08.2004 г. Следователно, доколкото поставените от касатора въпроси са решени още при първото касационно разглеждане на делото, същите не могат да бъдат релевирани повторно при новото касационно обжалване. Предмет на касационния контрол и съответно обосноваващи допускането на същия могат да бъдат само онези въпроси, по които отменителното решение не съдържа произнасяне, т. е. в случая това са въпросите, свързани с прилагането на погасителната давност; с конкретния размер и изискуемостта на обезщетенията и последиците от забавата за плащането им, каквито въпроси обаче не са заявени от касатора като значими по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, не следва да бъде преценявано наличието и на допълнителните изисквания, относими към всяко от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 47 от 04.05.2010 г. по в. гр. д. № 63/2010 г. на В. апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: