8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 753
София, 19.12.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на трети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1109/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. И. К. от [населено място] срещу решение № 427 от 29.10.2013 г. по в. гр. д. № 585/2013 г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Добрички районен съд решение № 17 от 13.06.2013 г. по гр. д. № 2871/2012 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Застрахователно акционерно дружество „Застрахователна компания [фирма], [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено вземане за сумата 20 000 лв., представляваща изплатено от застрахователното дружество на Г. С. Д. обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 08.08.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 2036/2012 г. на Добрички районен съд.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Оплакванията му са за това, че: съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, предвид непосочване седалището и адреса на управление на ищеца; не е изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК във връзка с разпределение на доказателствената тежест между страните; съдебното заседание от 13.05.2013 г. по първоинстанционното дело е проведено в нарушение на процесуалните правила, тъй като не е докладвано искането на процесуалния пълномощник на страната за отлагане на делото, а е пристъпено към събиране на доказателства в отсъствие на страната, както това е изрично отразено в самия протокол; искът е уважен без да са изложени мотиви относно наличието на предпоставките за определяне размера и за изплащане на обезщетението, предвидени в чл. 104 и чл. 107 КЗ; при определяне размера на обезщетението е нарушена разпоредбата на чл. 172 ГПК, тъй като са взети предвид обясненията на пострадалото лице, което е заинтересовано от изхода на спора и не е отчетено признатото от него неизгодно обстоятелство – за съпричиняване на вредоносния резултат, като същевременно не е съобразен и установеният в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта; неправилно е прието, че делинквентът е пасивно материалноправно легитимиран по предявения иск, без да е отчетен фактът, че същият е изпълнявал работа, възложена му от неговия работодател, който именно е застраховано лице по смисъла на чл. 257, ал. 2 КЗ в качеството му на собственик на МПС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано с три групи въпроси: Първа група, включваща въпросите: 1. За задължението на въззивния съд, сезиран с жалба с твърдения за допуснати нарушения на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК да направи доклад по делото и даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота на доклада; 2. Както и с оглед точното приложение на разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 4. и т. 5 ГПК, изискваща съдът да даде указания на страните за кои от твърдените факти не сочат доказателства и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 274, ал. 1 КЗ вр. чл. 273, ал. 1, пр. 1 КЗ при спор за основанието и размера на заплатено от застрахователя застрахователно обезщетение на пострадало лице; 3. Как се разпределя доказателствената тежест, кои обстоятелства не се нуждаят от доказване и кои са относимите доказателства в производство по чл. 274, ал. 1 КЗ в случаите, в които застрахователното обезщетение е било определено на посочено правно основание чл. 273, ал. 1, пр. 1 – „от застрахователна експертна комисия на виновния водач” и дължи ли ищецът представяне на доказателства за удостоверяване, че са били спазени изискванията на чл. 104 КЗ и чл. 273, ал. 1, пр. 1 КЗ – приети вътрешни правила от застрахователя за определяне размер на обезщетение; че обезщетението е определено по размер от „застрахователна експертна комисия на виновния водач” или е достатъчно като доказателства по делото да се събират доказателства, относими при решаване спор в съдебно производство по чл. 273, ал. 1, пр. 2 КЗ, а именно единствено съдебно-медицинска експертиза; Втора група, включваща въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд непосредствено да събере и провери доказателствата, събрани пред първоинстанционния съд, когато е било въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение – неизвършване на доклад по подадена от страната (чрез процесуалния представител) молба и непроизнасяне по нея в с. з., от което може да се направи извод, че правото на защита на страната е било нарушено и евентуално делото е останало неизяснено от фактическа страна; 2. Необходимо ли е било въззивният съд в този случай да приложи разпоредбата на чл. 267, ал. 2 ГПК и да изслуша отново свидетеля и вещото лице, след като от съдържанието на протокола от 13.05.2013 г., проведено от Добрички районен съд е видно, че липсва произнасяне по молбата на процесуалния представител на ответника, което дължимо произнасяне е направено изрично едва със съдебното решение; 3. Длъжен ли е бил въззивният съд да приеме, че заседанието от 13.05.2013 г. е нередовно, проведено в нарушение на процесуалните правила и да приложи чл. 267, ал. 2 ГПК, като преповтори извършените пред първоинстанционния съд процесуални действия, включително да се произнесе изрично по основателността или липсата на такава на молбата на процесуалния представител на ответника; Трета група въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд в производството по чл. 422 ГПК вр. чл. 274 КЗ да изследва изпълнени ли са материалноправните предпоставки на закона при определяне размер на застрахователното обезщетение от застрахователя (чл. 104, чл. 273, ал. 1, пр. 1 КЗ, включително и да провери предвидения във вътрешните правила на застрахователя ред за определяне основание и размер на обезщетение) или е достатъчно да приеме, че след като застрахователят е изплатил определено по размер обезщетение, то и ответникът по регресния иск дължи възстановяване на точно този размер заплатено обезщетение; 2. Длъжен ли е въззивният съд да провери и се произнесе в мотивите си дали е бил спазен принципът за справедливост на застрахователното обезщетение и да изложи критериите, по които е проверил и/или приложил този принцип; 3. Длъжен ли е въззивният съд да приложи в идентични случаи разпоредбата на чл. 47 ЗЗД, когато по делото липсват доказателства, че ответникът Т. К. е собственик на МПС и застрахован, по смисъла на закона”.
К. поддържа, че поставените въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, като се позовава съответно: за първата група въпроси – на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 886 от 13.12.2010 г. по гр. д. № 1553/2009 г. на І г. о., решение № 389 от 18.10.2011 г. по гр. д. № 1672/2010 г. на ІV г. о. и решение № 253 от 18.05.2011 г. гр. д. № 1919/2010 г. на ІV г. о.; за втората група въпроси – на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 322 от 28.04.2010 г. по гр. д. № 99/2010 г. на ІV г. о. и по третата група въпроси – на ППВС № 4/68 г. (т. 11) и ППВС № 7/78 г. (т. 10).
Освен това, касаторът счита за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като, според него, въпросите са „от значение и за точното прилагане на закона с оглед решаване на делото според точния смисъл на закона”.
Ответникът по касация – „Застрахователна компания [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 23.01.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „Застрахователна компания [фирма], [населено място] срещу Т. И. К. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за платеното от ищцовото дружество на Г. С. Д. обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 08.08.2007 г. в размер на сумата 20 000 лв. В тази връзка са съобразени безспорно установените по делото факти, а именно, че: при управление в пияно състояние на предоставения му от неговия работодател [фирма] лек автомобил, за който е сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” при ищцовото застрахователно дружество, ответникът Т. К. е реализирал пътно-транспортно произшествие от 08.08.2007 г., при което е причинил травматични увреждания на пътуващите в автомобила лица, едно от които е Г. С. Д.; за това деяние същият е признат за виновен с влязла в сила присъда по нохд № 942/2009 г. на Д.; образуваната при застрахователя преписка по молба на посоченото увредено лице за изплащане на застрахователно обезщетение е приключила със споразумение от 19.04.2011 г., с което е определено обезщетение в размер на сумата 20 000 лв., платена от застрахователя на 25.05.2011 г.; за същата сума е издадена заповед № 224 от 18.06.2012 г. за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2036/2012 г. на Добрички районен съд.
Като неоснователни са преценени възраженията на ответника за недопустимост на предявения срещу него регресен иск. Твърдението му за липса на легитимация да отговаря за изплатеното на увреденото лице обезщетение е счетено за относимо към основателността, а не към допустимостта на решението. Без значение за допустимостта на иска е приет и доводът за неспазен от застрахователя срок по чл. 271, ал. 1 КЗ за изплащане на претендираното от увреденото лице обезщетение по съображения, че този срок не е процесуален, а е установен в интерес на увредените лица и за дисциплиниране на застрахователите за своевременно изпълнение на задълженията им, но неспазването му не представлява мълчалив отказ и преклудиращ правото на регресен иск.
Решаващият състав не е споделил и оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение, като е приел, че при разглеждането на спора не са допуснати твърдяните в жалбата нарушения на процесуалния закон във връзка с отразеното в протокола от едно от съдебните заседания, довели до лишаване или ограничаване правото на ответника на защита. За изцяло доказани са преценени и предпоставките по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение на увреденото от процесното ПТП лице Г. Д. – виновно противоправно деяние, вредоносен резултат от него, изразяващ се в травматични увреждания на посоченото лице и претърпени вследствие на това болки и страдания; причинна връзка между деянието и вредите.
Въззивният съд е счел за неоснователно основното възражение на ответника – за липса на пасивна материалноправна легитимация по предявения иск, приемайки, че доколкото е управлявал автомобила при изпълнение на възложената му от неговия работодател и собственик на превозното средство работа, то управлението е било на законно основание и същият е „застрахован” по смисъла на чл. 257, ал. 2, пр. 2 КЗ. В тази връзка е съобразена и липсата на задължително установена в закона поредност за предявяване на претенцията от увреденото лице – срещу делинквента по реда на чл. 45 ЗЗД, срещу работодателя му по реда на чл. 49 ЗЗД или срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”.
На последно място, не е споделено и становището на въззивника, че не е обвързан от сключеното между застрахователя и увреденото лице споразумение относно размера на застрахователното обезщетение. Според решаващия състав, обвързаността на делинквента от изплатеното от застрахователя обезщетение следва от същността на отговорността на застрахователя спрямо увредения, освобождаваща причинилия увреждането застрахован до размера на изплатеното застрахователно обезщетение. Независимо от това, въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства за проведените лечения на пострадалата, показанията й като свидетел и заключението на медицинската експертиза установяват сериозни и продължителни негативни неимуществени последици за пострадалата от нанесените й травми, поради което изплатеното от застрахователя обезщетение в размер на 20 000 лв. се явява справедливо и не е завишено.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси от първата група не са обуславящи изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Този извод произтича от факта, че обжалваното решение изобщо не съдържа произнасяне по заявеното във въззивната жалба оплакване във връзка с приложението на чл. 146, т. 5 ГПК и по-конкретно – по оплакването за липса на указание в изготвения от първата инстанция доклад по делото относно разпределение на доказателствената тежест между страните. С оглед на това, не може да се счете, че е налице „решаване” на този въпрос, което да е предпоставило крайния правен извод за основателност на претенцията. От друга страна, следва да се вземе предвид и обстоятелството, че оплакването във въззивната жалба за непълнота на доклада е заявено всъщност във връзка с твърдението на страната за недоказаност на иска и то по съображения, че „съдът е възложил тежестта за доказване на всички факти на ищеца” (т. е. на застрахователя) и че същите са останали неустановени. По тези оплаквания въззивната инстанция е изложила подробни мотиви и задълбочено е аргументирала своите фактически и правни изводи за всяка от предпоставките по чл. 45 ЗЗД и чл. 274 КЗ за ангажиране отговорността на прекия причинител на увреждането, респ. на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”. Що се отнася до правилността на направените изводи, това е въпрос, подлежащ на преценка в самото касационно производство, а не при допускането му.
Предвид липсата на произнасяне във въззивното решение досежно редовността на проведеното в първата инстанция съдебно заседание на 13.05.2013 г., с оглед недокладване молбата на пълномощника на ответника за отлагане на делото, общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК отсъства и по отношение на втората група въпроси. Тъй като касаторът изобщо не е релевирал подобно оплакване във въззивната си жалба, съобразно императивната норма на чл. 269 ГПК, въззивният съд не е имал задължението и не е обсъждал този въпрос.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по материалноправните въпроси от третата група. Отговорът на всеки от тях е предпоставен от преценката на конкретните факти и доказателства по делото, която е в изключителната правораздавателна компетентност на решаващия състав и поради това нейната проверка е предмет на самия касационен контрол, в какъвто смисъл са задължителните указания в т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт.
От всички изложени съображения следва изводът, че и трите групи въпроси нямат изискуемото от чл. 280, ал. 1 ГПК значение за делото, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и изключва необходимостта от преценка за наличие на поддържаните за тях конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (последното и ненадлежно заявено, доколкото се поддържа само част от него – „значение за точното прилагане на закона”).
Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не следва да бъде уважено предвид липсата на доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 427 от 29.10.2013 г. по в. гр. д. № 585/2013 г. на Добрички окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: