7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
С.,17.01.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 312/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 85 от 15.12.2010 г. по т. д. № 223/2010 г. на Бургаски апелативен съд, с което е отменено постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 231 от 08.07.2010г. по т. д. № 62/2010 г. и е уважен предявеният от [фирма], к. к. Слънчев бряг срещу дружеството-касатор частичен иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за сумата 26 000 лв., представляваща част от обезщетение за ползване на собствената му В и К мрежа в курортния комплекс за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.02.2010 г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 2 960 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Според касатора, процесуалното нарушение се изразява в това, че съдът е приел заключението на вещото лице по въпрос, който е извън предмета на възложената експертиза; възприел е безкритично заключението в тази му част и е изградил изводите си въз основа на него, без да го обсъди заедно с другите доказателства по делото. Основното оплакване в жалбата е свързано с начина, по който е определена цената на водата – при съобразяване на всички нейни компоненти (доставяне на вода на потребителите, отвеждане на отпадъчни води и пречистване на отпадъчни води), като се твърди, че доколкото собствената на ищеца мрежа не е ползвана за пречистване на доставяната на потребителите вода, то стойността на услугата „пречистване” не следва да бъде взета предвид при определяне цената на водата, а съответно и при определяне на обезщетението за ползване на процесната В и К мрежа, тъй като липсва причинна връзка между продължилото след прекратяване на договора за наем ползване и настъпилите за ищеца вреди. К. е изразил несъгласие и с извода на въззивната инстанция, че обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД включва сумата 486 625 лв. заедно с ДДС, като счита, че съгласно разпоредбата на чл. 2 ЗДДС такъв данък не се дължи върху обезщетението по чл. 82 ЗЗД, доколкото същото не представлява облагаема доставка. Освен това, поддържа, че в нарушение на чл. 366 ГПК ищецът не е представил справка, съдържаща необходимите изчисления за определяне размера на вземането. Релевира изрично оплакване и за неяснота на претенцията, изразяваща се в отсъствие на твърдения дали претендираната сума 26 000 лв. включва и начисленият ДДС, както и дали пропуснатите ползи произтичат само от ползването на водопроводната мрежа за доставяне на питейна вода и за отвеждане на отпадъчните води или и от пречистването на отпадъчните води от В и К оператора. Като неправилен касаторът определя и извода на въззивния съд, че нищожността на процесния договор поради противоречието му с чл. 28, ал. 1 ЗПСК и Устава на [фирма] е ирелевантна за спора предвид факта на изпълнение на поетите от страните задължения.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК основания с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които обаче не са изрично формулирани. В подкрепа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК касаторът се позовава на Постановление № 7 от 27.12.1965 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и на множество решения на ВКС и на други съдилища.
Ответникът по касация – [фирма], к. к. Слънчев бряг – моли да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради отсъствие на предпоставките на чл. 280 ГПК по съображения, изложени в писмен отговор от 21.03.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения от [фирма], к. к. Слънчев бряг срещу [фирма], [населено място] частичен иск за сумата 26 000 лв. – част от обезщетение за ползване на В и К мрежата в курортния комплекс за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г., въззивният съд е приел за осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на наемателя, визирани в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, а именно: сключеният между страните договор за наем от 08.03.2005 г. е прекратен; наемателят е продължил да ползва отдадените под наем вещи и след прекратяването на договора за наем, като е отказал предложението на наемодателя-собственик да бъде сключен нов договор за наем на същите; дружеството-наемодател е пропуснало да реализира ползи от вещите; пропуснатите ползи представляват предвидими вреди; налице е причинна връзка между вредите и поведението на наемателя.
С оглед конкретните данни на случая – невъзможност на В и К дружеството да доставя питейна вода на своите абонати, без да използва собствената на ищцовото дружество водопроводна и канализационна мрежа, от една страна, и невъзможност на ищеца сам да ползва мрежата си за доставка на питейна вода поради специалните изисквания на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги, от друга страна, въззивният съд е преценил, че сключването на договор за наем между страните с предмет ползването на процесната В и К мрежа се явява необходимост и за двете страни. Поради това, съдебният състав е счел за доказана предвидимостта на пропуснатите за [фирма] ползи. Поради липсата на аналогични случаи на изплащани обезщетения за ползването на водопроводна мрежа и невъзможност да бъде определен среден пазарен наем за ползването на такава мрежа и съоръжения съдът е приел, че размерът на вредите, във формата на пропуснати ползи, в случая следва да се съизмери с наема, определен съобразно уговорения от страните в чл. 3 от прекратения договор за наем от 08.03.2005 г. начин – 50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на база инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод. По отношение конкретния размер на наема за процесния период на 2009 г. решаващият състав е възприел заключението на допуснатата във въззивното производство икономическа експертиза по т. 5 (първи вариант), според което, наемът и съответно съизмеримото с него обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД възлиза на сумата 486 625 лв., от която се претендира сумата 26 000 лв. Като неоснователно в тази връзка е преценено възражението на ответното по иска дружество, че при определяне на рентабилността следва да отпадне един от компонентите, формиращи цената на водата, а именно – цената на услугата „пречистване на отпадъчните води”, тъй като тази услуга не е била извършвана на територията на к.к. „Слънчев бряг”. Изразено е разбирането, че начинът, по който се формира цената на водата, т. е. какви услуги се включват в нея, е въпрос на държавно регулиране и не може да бъде предмет на взаимни уговорки. Съдебният състав не е уважил и довода на ответното дружество за неоснователност на претенцията поради нищожност на процесния договор за наем, аргументирана с липсата на разрешение за сключването му, дадено от Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол по чл. 28, ал. 1 ЗПСК. От една страна, съдът е приел, че разрешението не е условие за валидността на договора, а от друга страна, като се е позовал на разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, е приел, че за изпълнилата задълженията си страна липсва правен интерес да релевира нищожността на сделката.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко, необходимо е да се посочи, че касаторът не е формулирал конкретно въпросите, по отношение на които следва да се преценява наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК представлява повторение на оплакванията за неправилност на въззивното решение, които обаче не могат да бъдат обсъждани едновременно и като основания за допускане на касационния контрол в какъвто смисъл са разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от това, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, дори и да се приеме /с оглед представената съдебна практика и изложените от касатора обстоятелствата/, че като значими за делото са поставени въпросите, касаещи: приложимостта на чл. 197, ал. 1 във връзка с чл. 202 ГПК; определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД; дължимостта на ДДС върху това обезщетение и задължението на съда да се произнесе само в рамките на заявения спорен предмет. Безспорно, тези въпроси са релевантни за изхода на конкретното дело, но по отношение на тях не са доказани предпоставките на предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК и поддържани от касатора основания.
На първо място, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие на решението с представената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика. От една страна, напълно неясно е в каква връзка касаторът се позовава на ППВС № 7/65 г. и ТРОСГК № 1/17.07.2001 г. От друга страна, дори и да се приеме, че позоваването е във връзка с оплакването за необоснованост на въззивния акт и за необсъждане на всички доказателства, противоречие с цитираната практика не е налице, тъй като в мотивите на обжалваното решение се съдържа обстоен и задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства и на заявените и от двете страни доводи и възражения. А що се отнася до правилността на изводите, до които е достигнал съдът, то същите са относими към правилността на постановеното от него решение и съответно към основанията за касационния контрол по чл. 281 ГПК, но не и към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му.
Липсва противоречие и с представеното решение № 18 от 05.03.2010 г. по т. д. № 527/2009 г. на ВКС, І т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен характер съгласно разясненията по т. 2 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г. По отношение на въпроса за дължимостта на ДДС върху обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД цитираното решение е неотносимо – същото касае дължимостта на ДДС върху наема, а не върху обезщетението за ползване на имота след прекратяване на договора за наем, какъвто е процесният случай. По отношение на въпроса за начина, по който следва да се определи обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, посоченото решение е относимо към настоящия спор, но не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивния акт с него. Решаващият състав е изразил съгласие с установената съдебна практика, че обезщетението следва да бъде определяно на база средната пазарна цена за ползване на имота, предмет на прекратения договор за наем, но е преценил, че с оглед спецификата на процесната вещ /В и К мрежа/ този начин за определяне на обезщетението в конкретната хипотеза е невъзможен поради липсата на други случаи на предоставяне на такава вещ под наем, от които да се установи каква е средната цена на ползването й.
Не може да се приеме за доказано и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представените от касатора съдебни актове /на ВКС и други съдилища/ не установяват противоречиво решаване на поставените въпроси. Обжалваното решение не е в отклонение от решение № 581 от 23.07.2008 г. по т. д. № 196/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 205 от 12.04.2001 г. по гр. д. № 147/2000 г. на ІV г. о., относими съответно към въпроса за определяне правната квалификация на иска и задължението на съда да се произнесе само по спорните между страните обстоятелства, тъй като въззивният съд не е нарушил процесуалните правила, свързани с правната квалификация на иска и диспозитивното начало на гражданския процес. Не е налице противоречие и с представените решения № 1581 от 28.06.2005 г. по гр. д. № 1186/2004 г. на ІV г. о., решение № 1243 от 16.01.2009 г. по гр. д. № 3931/2007 г. на ІV г. о. и решение № 1028 от 10.08.2009 г. по гр. д. № 2010/2004 г. на ІV г. о. предвид липсата на аналогичност на разгледаните случаи, произтичаща от разликата във фактите по тях – в цитираните три решения е констатирано неизпълнение задължението на съда да изясни делото от фактическа страна чрез поставяне на релевантни задачи на експертизата, докато в случая въпросът се свежда до преценка на експертното заключение, т. е. до преценка на събраните доказателства, която е в изключителната правораздавателна власт на съдебния състав. По изложените във връзка с решение № 18 от 05.03.2010 г. по т. д. № 527/2009 г. на ВКС, І т. о. съображения отсъства противоречие между обжалвания акт и приложеното решение от 20.01.2009 г. по в. гр. д. № 423/2008 г. на Ловешки окръжен съд, в което са разгледани предпоставките за присъждане на обезщетение по реда на чл. 236 ал. 2 ЗЗД.
Що се отнася до останалите въззивни актове, на които се позовава касаторът, същите не подлежат на обсъждане поради това, че решение № 788 от 12.05.2009 г. по гр. д. № 422/2009 г. на Пловдивски окръжен съд е неотносимо към процесния случай – касае хипотеза, при която изобщо липсва наемно правоотношение, а определение № 207 от 11.03.2009 г. по гр. д. № 42/2009 г. на ІV г. о., решение № 82 от 17.02.2009 г. по гр. д. № 628/2008 г. на Софийски апелативен съд и решение № ІV-130 от 11.08.2008 г. по гр. д. № 337/2008 г. на Бургаски окръжен съд не представляват „практика на съдилищата” съгласно разясненията по т. 3 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г. /първият акт е определение по чл. 288 ГПК, а за другите два липсват данни да са влезли в сила/.
На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано по отношение на въпроса за приложението на чл. 197 ГПК. Посоченото основание е аргументирано единствено с твърдението за неправилна преценка на заключението на допуснатата по делото експертиза и по-конкретно за възприемането на първия от двата варианта за определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Поради това, не би могло да се приеме, че в случая са осъществени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, подробно разяснени в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение на ВКС, а именно – необходимост от тълкуване на правната норма с цел отстраняване на непълнота, неяснота или противоречие в съдържанието й или необходимост от промяна на създадената в резултат на неточно тълкуване съдебна практика, респ. за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените отношения. Както беше посочено вече, доводите за неправилност на изводите, до които е достигнал решаващият състав при обсъждане на доказателствата, са предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 85 от 15.12.2010 г. по т. д. № 223/2010 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: