6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
София, 16.03.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1634/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Ф. А., чрез пълномощника му адвокат К., срещу решение № 2307 от 19.12.2013 г. по т. д. № 3749/2012 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 595 от 31.03.2014 г. по същото дело, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, №-16 състав решение от 11.04.2013 г. по гр. д. № 10491/2010 г. изцяло е уважен предявеният от Ц. Т. Н. от [населено място] срещу Гаранционен фонд – София иск по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. “а” КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 17.03.2010 г. за сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.09.2010 г. до окончателното й изплащане.
К. поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3ГПК основания. Основното му оплакване е, че съдът е приел за доказана пасивната легитимация на ответника по иска Гаранционен фонд, въпреки наличието към датата на процесното ПТП на валидно сключена със ЗК [фирма] застраховка „Гражданска отговорност” на виновния за произшествието водач, което се установява от представения по делото, без да е оспорен, контролен талон № 11180128, издаден от Гаранционен фонд и перфориран от самия застраховател, удостоверяващ плащане на застрахователната премия и съответно валидност на застраховката до 25.05.2010 г., а също и от ползващия се с материална доказателствена сила констативен протокол № К-221 от 17.03.2010 г. на СДВР – Отдел ”Пътна полиция”, съдържащ констатацията на компетентния орган за валидност на полицата до 25.08.2010 г. К. изразява несъгласие и с извода на съда за прекратяване на застрахователния договор на основание чл. 202 КЗ поради неплащане на третата разсрочена вноска, като твърди, че решаващият състав не е взел предвид и не е обсъдил обстоятелството, че платената сума за периода 25.02.2010 г. – 25.05.2010 г. е в размер именно на посочената в първоначалната полица сума 44 лв., което индиректно сочи на надлежно плащане на третата разсрочена вноска по първоначалния застрахователен договор. Освен това, заявен е и довод за неспазване императивното изискване на чл. 294, ал. 1 КЗ за надлежно уведомяване за прекратяване на застрахователния договор с твърдението, че липсват доказателства такова уведомление да е било отправено на датата 14.03.2010 г. (неделя, неработен ден), посочена в справката от Информационния център към Гаранционен фонд. В касационната жалба е релевирано оплакване и за прекомерност на присъденото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, доколкото не са взети предвид значими за случая обстоятелства като възрастта на ищцата, естеството на получените увреждания и претърпените болки и страдания.
Допускането на касационното обжалване е заявено на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че решението противоречи на трайната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 294, ал. 1 КЗ, чл. 52 ЗЗД и на чл. 179, ал.1 ГПК – решение № 161 от 13.11.2012 г. по т. д. № 607/2011 г. на ІІ т. о., решение № 170 от 06.04.2011 г. по т. д. № 143/2010 г. на І т. о., решение № 83 от 05.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на ІІ т. о.и решение № 85 от 28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008 г. на ІІ т. о. В тази връзка, обаче, касаторът не е формулирал конкретни въпроси, а само е преповторил подробно развитите в касационната жалба оплаквания. Конкретни въпроси са поставени единствено по отношение поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Като решавани противоречиво от съдилищата са посочени въпросите: „1. Ползва ли се стикерът – контролният талон с формална доказателствена сила; 2. Като свидетелстващ документ, стикерът материализира ли удостоверяването на своя издател-застрахователя, че има сключена застраховка ГО и срока на същата; 3. Издаденият талон /знак/ удостоверява ли срока при издаването му и при разсрочено плащане на застрахователната премия; 4. Представлява ли издаденият стикер неразделна част от застрахователния договор; 5. Задължителен ли и е стикерът-контролният талон за издателя му, съгласно разпоредбата на чл. 261, ал. 1 и ал. 2 КЗ; 6. Посочените норми императивни ли са или не”. В подкрепа на твърдението за противоречие в съдебната практика са представени първоинстанционни и въззивни актове, за които липсват данни да са окончателни.
Ответниците по касация – Гаранционен фонд, [населено място] и Ц. Т. Н. от [населено място] – не заявяват становище по допускане на касационното обжалване. В депозирания от ответницата Н. отговор от 19.05.2014 г. са изложени само съображения за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С обжалвания въззивен акт Софийски апелативен съд изцяло е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките по чл. 288, ал. 1, т. 2, б.”а” КЗ за ангажиране отговорността на Гаранционен фонд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат от станалото на 17.03.2010 г. ПТП. Като неоснователни са преценени оплакванията на А. Ф. А. – трето лице помагач на Фонда, че към датата на инцидента същият не е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност”. Липсата на такава е обоснована от решаващия състав с факта на прекратяване на сключения между виновния водач А. и ЗК [фирма] застрахователен договор, обективиран в полица № 0008134223099670769/25.08.2009 г., считано от 14.03.2010 г., настъпило на основание чл. 202, ал. 2 КЗ поради неплащане на третата разсрочена вноска с падеж 25.02.2010 г., което обстоятелство е надлежно отразено в Информационния център на ГФ. В тази връзка съдът се е позовал и на задължителната практика на ВКС – решение № 161 от 13.11.2012 г. по т. д. № 607/2011 г. на ІІ т. о.
Не е споделен и доводът на въззивника А., че наличието на застрахователно правоотношение се установява от приетия по делото контролен талон, издаден от ГФ. В тази връзка съдът е съобразил нормата на чл. 261, ал. 2 КЗ, предвиждаща, че издаваният от ГФ знак представлява доказателствено средство относно срока, за който е платена застрахователната премия, но е приел, че доказателствената стойност на този документ в случая е опровергана, тъй като по делото са представени доказателства за плащане само на първата и втората разсрочени вноски от премията и за надлежно прекратяване на застрахователния договор съгласно нормата на чл. 202 КЗ. Що се отнася до съставения констативен протокол за ПТП, съдебният състав е счел, че същият има обвързваща сила само относно факта, че е била представена застрахователна полица с определено съдържание, но валидността на същата, съответно срокът на действието й, е извън удостоверителната компетентност на органа.
С въззивното решение е уважена подадената от ищцата жалба по отношение размера на присъденото й обезщетение, като същият е преценен като занижен. Решаващият състав е счел, че първата инстанция не е взела предвид естеството на претърпените увреждания – контузия на гръдния кош и корема, счупване на първо дясно ребро, счупване от второ до девето леви ребра, събиране на кръв в гръдния кош, разкъсно-контузна рана на лявата околоочна област, както и че не е отчетен дългият период на болки и страдания (около 6 месеца, особено интензивни през първите 20 дни), продължаващи и понастоящем в момента на местата на счупените ребра с прогноза за продължаването им и в бъдеще. Поради това, съдът е приел за справедливо обезщетение в размер на цялата претендирана от ищцата сума 30 000 лв., като след частична отмяна на първоинстанционното решение е присъдил допълнително сумата 20 000 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК достатъчна причина за недопускане на касационния контрол е липсата на конкретно формулирани въпроси. Съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, задължение на ищеца е да посочи въпросите, за които твърди, че са от значение за изхода на конкретното дело, като изрично е указано, че касационната инстанция разполага единствено с правомощието да уточни, конкретизира и преформулира въпросите, но не и да ги изведе служебно, тъй като това би било нарушение на принципа за диспозитивното начало и равенството на страните в процеса. В случая изложението съдържа само съображения за неправилност на направените от въззивния съд изводи, които обаче са относими към предмета на самия касационен контрол, но не и към производството по допускането му.
Независимо от това, дори да се приемат за надлежно поставени като въпроси за приложението на чл. 294, ал. 1 КЗ, чл. 52 ЗЗД и на чл. 179, ал.1 ГПК, същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като представените решения по чл. 290 ГПК не доказват твърдяното противоречие. Липсата на противоречие с решение № 161 от 13.11.2012 г. по т. д. № 607/2011 г. на ІІ т. о. се дължи на факта, че с обжалвания акт въззивният съд изцяло се е съобразил с тази задължителна съдебна практика за необходимостта да бъде уведомен ГФ за прекратяване на договора за застраховка, като спорният в случая въпрос е всъщност дали уведомяването е било налице към посочената в справката от Информационния център на ГФ дата – 14.03.2010 г., т. е. въпросът е фактически и решаването му е обусловено от преценката на конкретните доказателства по делото. Именно поради това не е налице и основание за спиране на производството по настоящото дело с оглед образуваното тълкувателно дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, в част от предмета на което е включен и въпрос, свързан с приложението на чл. 294, ал. 1 КЗ.
Настоящият състав констатира отсъствие на противоречие и по въпроса за приложението на чл. 179, ал. 1 ГПК с приложеното решение № 85 от 28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008 г. на ІІ т. о., доколкото в него липсва извод, че съставеният от контролните органи протокол за ПТП се ползва с доказателствена сила относно наличието на валидна застраховка. Противоречие липсва и по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД, тъй като решение № 170 от 06.04.2011 г. по т. д. № 143/2010 г. на І т. о., на което се позовава касаторът, не касае аналогичен на настоящия случай предвид съществената разлика в конкретните факти и обстоятелства, имащи значение при определяне обема на претърпените неимуществени вреди.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по конкретно формулираните въпроси, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Тези въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи по смисъла на чл. 280 ,ал.1 ГПК, тъй като, от една страна, отговорът им (без първия въпрос) произтича от самия закон, а от друга страна, поради това, че съдът не е изразил становище за доказателствената сила на стикера, различно от това на самия касатор, а е приел, че същата е опровергана от доказателствата по делото, т. е. изводът му произтича от преценката на доказателствения материал. Отделно от това, посоченото основание е и недоказано, тъй като поради липсата на данни да са влезли в сила, представените съдебни решения нямат характер на „практика на съдилищата” съгласно разясненията по т. 3 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
Предвид изложеното, касационният контрол върху обжалваното решение не следва да бъде допуснат.
Независимо от изхода на делото, искането на ответницата по жалбата Ц. Т. Н. от [населено място] за присъждане на разноски не следва да бъде уважено предвид обстоятелството, че представеният от нея отговор касае единствено разглеждането на касационната жалба по същество – етап, до който не се стига предвид недопускане на касационното обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2307 от 19.12.2013 г. по т. д. № 3749/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: