8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 726
София, 16.12.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 516/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Г. Василева Г. и В. Г. Г., двамата от [населено място], [община] срещу решение № 1490 от 16.07.2013 г. по гр. д. № 1963/2013г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която, в резултат на частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, І-1 състав решение от 05.03.2013 г. по гр. д. № 9983/2012 г., предявените от същите лица срещу ЗК [фирма], [населено място] искове по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Е. В. Г., настъпила при пътно-транспортно произшествие на 16.09.2011 г., са отхвърлени за разликата над 60 000 лв. до пълния претендиран размер 150 000 лв.
Касаторите поддържат, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевират оплаквания срещу размера на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същите са занижени и при определянето им не са взети в достатъчна степен всички значими обстоятелства, в т. ч. и конкретните обществено-икономически условия и лимитите на отговорност на застрахователите. Изразяват несъгласие и с извода на съда за съпричиняване на вредите от страна на починалия при произшествието техен син Е. В. Г., както и с приетия размер на съпричиняване, като считат този извод за противоречащ на събраните по делото доказателства. В касационната жалба са изложени подробни аргументи и срещу частта от решението, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски с твърдението за недължимост на същите на основание чл. 83 ,ал. 1, т. 4 и чл. 84 ГПК. Поддържа се оплакване и за това, че не са ангажирани доказателства за направени от страна на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение, както и за несъобразяване на размера му с правната сложност на делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. Като значими за конкретното делото са поставени въпросите: „І. Налице ли е съпричиняване на вредата от пострадалия, който е бил пътник в автомобил, управляван от употребил алкохол водач, реализирал ПТП; ІІ. (група въпроси) 1. Може ли да се приеме за основателно направеното възражение за съпричиняване , без да са ангажирани преки доказателства, само въз основа на възражение и твърдение, че този факт се установява от СМЕ, изготвена по наказателното дело и постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното дело; 2. Може ли постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство и изразеното становище на прокурора в мотивите на постановлението, да послужат за мотиви на решението по гражданското , в което се разглеждат последиците от деянието; 3. Може ли да се приеме за доказано „пияно състояние” на водача единствено и само въз основа на мотивите на прокурора в постановлението за прекратяване на наказателното дело; 4. Може ли да се приеме съпричиняване в обем ? от пострадал, който се вози при водач, употребил алкохол, при условие, че поведението на возещия се не се намира в причинна връзка с настъпилото ПТП и последиците от него, и ако се приеме допринасяне, то може ли да бъде отчетено такова в обем 50 % – равен на вината на делинквента, причинил ПТП при множество груби нарушения на правилата за движение; ІІІ. Може ли да се приеме съпричиняване от страна на пострадалия при липса от негова страна на поведение – действия или бездействия, с които да е допринесъл за вредоносния резултат и возенето при водач, употребил алкохол, може ли да се приеме за допринасяне за настъпването на вредите, като безспорно возенето, само по себе си, не е причина за настъпване на ПТП и последиците от него; ІV. За прякото съпоставяне на вините на водача на увреждащия автомобил и тази на пострадалия пътник в автомобила; V. За прилагане принципа на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, при определяне обезщетение за неимуществени вреди с оглед конкретните обстоятелства по делото и съобразяване на конкретните социално-икономически условия; VІ. Какви разноски се цели да се компенсират с присъждане на юрисконсултско възнаграждение и допустимо ли е присъдените разноски да са многократно по-високи от реалните, представляващи възнаграждение за юриста; допустимо ли е разноските да служат за формиране на печалба, предвид обстоятелството, че са с пъти по-високи от реалното юрисконсултско възнаграждение; VІІ.(група въпроси) 1. Следва ли ищците да бъдат осъждани да заплатят на ответника разноски по делото, след като в чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК е установено, че такси и разноски по производството по делата не се дължат от ищец по искове за вреди от непозволено увреждане от престъпление, за което има влязла в сила присъда, а в конкретния случай ищците са освободени от държавна такса и разноски за разглеждане на делото по силата на закона; 2. Разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК представлява ли специален текст по отношение на общото правило, установено в чл. 78, ал. 8 ГПК; 3. Какво означава установеното в чл. 78, ал. 6 ГПК, че делото е „решено в полза на лице” и означава ли това пълно уважаване на иска или е достатъчно частично уважаване; не изключва ли закона изискване за пълно уважаване на иска с въвеждане на тази специална разпоредба, тъй като при пълно уважаване не се дължат никакви разноски на ответника; 4. От разпоредбата на чл. 84 ГПК не следва ли извод, че ясно и категорично е разпоредено освобождаване от такси и разноски, като по този начин се пояснява и разпоредбата на чл. 83 ГПК; 5. Определеното възнаграждение за юрисконсулт не противоречи ли на добрите нрави; 6. Коренната промяна в обществено-икономическите и социалните условия, което е основание за присъждане на по-високи обезщетения, налага ли актуализиране на присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение при липса на промяна в сложността на делата, работата на юрисконсулта, както и на възнаграждението на юрисконсулта; следва ли в тези случаи да се прецени фактическата и правна сложност на делото и да се присъди възнаграждение, по-ниско от предвиденото в тарифата за минималните адвокатски възнаграждения, тъй като минималното предвидено надвишава многократно реалното възнаграждение на юриста”.
По отношение на всички въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД се поддържа също основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в подкрепа на което са представени първоинстанционен и въззивни актове, които не съдържат данни да са влезли в сила.
Ответникът – Застрахователна компания [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 25.11.2013 г.
Третото лице-помагач на ответника – Д. Д. Г. от [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С въззивния акт, след частична отмяна на първоинстанционното решение, предявените от Г. Василева Г. и В. Г. Г. срещу ЗК [фирма] искове по чл. 226, ал. 1 КЗ са уважени за сумата 60 000 лв. и са отхвърлени за разликата до пълния претендиран размер 150 000 лв. С оглед конкретните обстоятелства и събраните по делото доказателства, решаващият състав е преценил, че справедливо обезщетение за всеки от родителите е сумата 120 000 лв., а не определената от първата инстанция сума 60 000 лв., като е съобразил обстоятелството, че починалият е бил само на 21 години, че е единствен син на ищците и че загубата му се понася от тях изключително тежко, което е установено от показанията на разпитаните свидетели. Въззивният съд е споделил извода за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в това, че той е приел да пътува в автомобил, управляван от неправоспособен водач, който е бил в очевидно неадекватно състояние – след употреба на алкохол (2.60 промила) и наркотик (50 мг/л марихуана). В тази връзка е взето предвид заключението на медицинската експертиза, според което, при установената от аутопсията на водача концентрация на алкохол и наркотици, състоянието му е било разпознаваемо за околните и не е възможно да не им е направило впечатление, като същевременно е посочено, че самите пътуващи също са били с висока концентрация на алкохол и затова не са могли да имат адекватна преценка на ситуацията.
За недоказано, обаче, решаващият състав е счел приетото от първата инстанция съпричиняване поради непоставяне на обезопасителен колан. С оглед на това е преценил, че съпричиняването следва да бъде определено на 50%, а не на 75%, като е уважил исковете за половината от общо дължимото на всеки от ищците обезщетение по чл. 52 ЗЗД, т. е. за по 60 000 лв. и съобразно този изход на делото е присъдил в полза на ответника разноски в размер на сумата 4050 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, въпросите (въпрос № І, подвъпрос № 4 от въпрос № ІІ и въпрос № ІІІ), свързани със съпричиняването на вредата, изразяващо се в качването на пострадалото лице в автомобил, управляван от пиян водач, не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на тях не е налице твърдяното противоречие в практиката на ВКС. В решение № 98 от 08.07.2010 по т. д. № 942/2009г. на І т. о. е прието, че поемането на риска, при който увреденото лице евентуално е било в състояние да предположи или да допусне да бъде увредено от делинквента поради употребата му на алкохол, представлява особен случай на съпричиняване. Отсъствието на противоречие между това решение и решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/208 г. на ВКС, ІІ т. о. (правните разрешения в което са възприети впоследствие и в цитираното от касаторите решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о.), произтича от разликата в твърдяното по всяко от двете дела съпричиняване – в първото съпричиняването се изразява в качването на увреденото лице в автомобила при водач, употребил алкохол, докато във второто съпричиняването е обосновано с действията на самия водач при управление на автомобила в нарушение на правилата за движение по пътищата. Липсва противоречие и по отношение значението на знанието на пострадалия, че водачът е управлявал под въздействието на алкохол, както и относно тежестта за доказване на същото. В решение № 98 от 08.07.2010 по т. д. № 942/2009 г. на І т. о. е посочена изрично необходимостта от пълно и главно доказване на този факт от страна на направилия възражението за съпричиняване, което в случая е съобразено от въззивния съд, доколкото изводът му за знанието е формиран на база заключението на медицинската експертиза, допусната по искане на релевиралия възражението ответник.
Останалите подвъпроси, включени във въпрос № ІІ, относими към доказването на употребата на алкохол от водача, нямат обуславящ изхода на делото характер, тъй като въззивният съд не се е позовавал на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство, в каквато насока е цитираната съдебна практика, а е приел същото за установено от другите събрани по делото доказателства – протокола за химическа експертиза и неоспореното заключение на медицинската експертиза.
За обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не може да бъде определен и въпрос № ІV за съпоставянето на вината на водача на увреждащия автомобил с тази на пострадалия пътник, доколкото в случая решаващият състав не е извършил такава съпоставка, а е взел предвид факта, че пострадалият с поведението се е поставил в рискова ситуация. Що се касае до обема на неговия принос за настъпване на вредоносния резултат, това е въпрос, чието решаване е предопределено от конкретните факти по делото. Преценката на същите е изцяло в правомощията на съда, като нейната проверка е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му. Ето защо, по отношение на посочените въпроси не следва да бъдат обсъждани допълнителните предпоставки, относими към поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Независимо от релевантността му за делото, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпроса (№ V) за размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищците, тъй като същият не е решен в отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. При определяне размера на дължимите на ищците обезщетения въззивният съд, в рамките на изключителната си правораздавателна компетентност, е взел предвид всички онези обстоятелства, които е счел за значими за случая, съобразявайки и момента на настъпване на вредите, с оглед конкретните обществено-икономически условия в страната. Съгласно изричните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на тази преценка не може да бъде проверявана в настоящото производство. Именно поради наличието на задължителна съдебна практика – както цитираното постановление, така и множество решения на ВКС, постановени по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК, не може да се счете за осъществено поддържаното по въпроса за приложимостта на чл. 52 ЗЗД основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Посоченото основание е и недоказано, тъй като представените в негова подкрепа съдебни решения /решение № 663 от 09.06.2009 г. по гр. д. № 209/2009 г. на САС; решение № 1439 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 1577/2011 г. на САС; решение от 16.05.2011 г. по гр. д. № 968/2010 г. на САС, решение № 917 от 29.11.2010 г. по гр. д. № 474/2010 г. на САС и решение № 70 от 21.07.2008 г. по гр. д. № 2550/2007 г. на СГС, І-1 състав / не съдържат данни за влизане в сила и поради това не представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г.
Настоящият състав намира, че касационният контрол не следва да бъде допуснат и по въпросите, свързани с възложените в тежест на ищците разноски (въпрос № VІ и всички подвъпроси, включени във въпрос № VІІ). По отношение на тези въпроси не са налице предпоставките на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради това, че размерът на юрисконсултското възнаграждение, което се присъжда в полза на юридическите лица съобразно изхода от делото, е предмет на изрична и напълно ясна регламентация (чл. 78, ал. 8 ГПК), което изключва необходимостта от разкриване съдържанието на посочената норма чрез тълкуването й от касационната инстанция. Недоказано е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като актът, на който се позовават касаторите (определение № 8 от 11.01.2012 г.по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.), освен, че е напълно неотносим към въпроса за юрисконсултското възнаграждение, същият няма характер и на „практика на съдилищата”, защото е определение по чл. 288 ГПК. Що се отнася до въпросите за приложението на чл. 83 и чл. 84 ГПК, на същите е даден отговор с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 148/19.10.2012 г. по т. д. № 39/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., съобразно което: Отговорността за разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК /съответен на чл. 64, ал. 2 ГПК-отм./ е законова последица от признатата с решението неоснователност на исковата претенция, за защита срещу която ответникът е извършил разноски; Задължението за заплащане на разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК не е тъждествено със задължението за заплащане на разноски за водене на делото /напр. за експертизи, за свидетели, за оглед/, които страната трябва да покрие и от които може да бъде освободена при предпоставките на чл. 83, ал. 2, респ. чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК; Освобождаването от разноски за водене на делото на основанията по чл. 83 ГПК е ирелевантно за отговорността по чл. 78, ал. 3 ГПК и не освобождава ищеца от задължението да възмезди ответника за разноските, направени по повод на неоснователно предявения и отхвърлен /изцяло или частично/ иск. В този смисъл е и решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г., постановено по реда на чл.290 ГПК от настоящия състав на ВКС. Доколкото въззивното решение не е в отклонение от цитираната практика, същото не следва да бъде допуснато до касационен контрол по така поставените въпроси.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1490 от 16.07.2013 г. по гр. д. № 1963/2013г. на Софийски апелативен.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: