4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
София, 10.02.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 245/2014 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение № 385 от 11.11.2013г. по ч. т. д. № 345/2013 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Бургаски окръжен съд определение № 932 от 10.08.2013 г. по т. д. № 740/2012 г. С първоинстанционния акт е прекратено производството по предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], к.к. „Слънчев бряг”, [община] иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване несъществуването на вземането на ответника за сумата 75 906.49 лв., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 430/2011 г. на Ботевградски районен съд и е образувано изп. дело № 20117030400637 на ЧСИ Г. М..
Частният касатор моли за отмяната на атакуваното определение като неправилно. Изразява несъгласие с извода за недопустимост на предявения иск поради приетото от въззивния съд, че заявените в исковата молба факти и обстоятелства за недължимост на вземането са възникнали и са били известни на ищеца до датата на издаване на заповедта за изпълнение и преди да изтекат сроковете за възражения по чл. 414 и чл. 423 ГПК. Според частния касатор, в нарушение на служебното начало не е изследвал кои факти и обстоятелства са настъпили преди издаване на заповедта за изпълнение и са му били известни, като твърди, че такова обстоятелство е автоматичното прекратяване на сключеното между страните споразумение от 19.08.2005 г., както и обстоятелствата, отразени в н. а. № 159/2007 г. и Заповед № РД-02-140788/23.10.2006 г. на МРРБ, за които е узнал на 08.10.2012 г. от представеното му от трето за спора лице писмо изх. № ЮШ 39А-12/04.10.2012 г. на [фирма].
Като значими за допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните въпроси: „1. Допустимо ли е издаване на заповед за изпълнение на отпаднало основание при положение, че съдът следи служебно за наличие на основание за издаване на заповед за изпълнение; 2. Какво следва да се разбира под факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнително основание при положение, че съдебно дирене не е провеждано; 3. Следва ли да бъдат приравнени правните последици на настъпили преди заповедта за изпълнение обстоятелства и известни преди издаване на заповедта обстоятелства. Какво е съотношението между тези две категории в процеса; 4. Обвързва ли преклудирането на правата в изпълнителния процес с преклудирането на права по гражданскоправен иск и как това кореспондира със стабилитета на съдебните актове; 5. Как липсата на местна компетентност на съда, издал заповедта за изпълнение, кореспондира с принципите на служебното начало – допустимо ли е издаване на заповед за изпълнение от съд, извън седалището на ответника, без извършване на проверка на основанията за издаване на заповедта; 6. Как неспазването на принципите на служебното начало в заповедното производство се отразяват на стабилитета на издадения акт в случаите, когато неупражняването в срок на правото на възражение на длъжника в заповедното производство не е по вина на длъжника. Следва ли кредиторът да черпи права от един незаконосъобразен „стабилен акт”; 7. Как стабилитета на издадените от съда актове кореспондира с принципите на справедливост при липса на основания за издаване на заповед за изпълнение.”
По отношение на поставените въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), както и че се решават противоречиво от съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), в подкрепа на което е представена следната практика: решение № 129 от 30.05.2013 г. по гр. д. № 475/2012 г. на ВКС, ІV г.о . и определение № 730 от 21.09.2011 г. по ч. т. д. № 558/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], к.к. „Слънчев бряг”, [община] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], к.к. „Слънчев бряг”, [община] иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване несъществуването на вземането на ответника за сумата 75 906.49 лв., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 430/2011 г. на Ботевградски районен съд и е образувано изп. дело № 20117030400637 на ЧСИ Г. М., въззивният съд е приел, че доколкото твърдяните от ищеца факти са настъпили преди влизане в сила на заповедта за изпълнение, защитата по чл. 439 ГПК е недопустима. В тази връзка решаващият състав е разграничил хипотезите, уредени в чл. 424 и чл. 439 ГПК, като е посочил, че уредените в тях фактически състави за оспорване на вземането са различни – в първия случай се касае за новооткрити, а във втория случай – за новонастъпили факти.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. От една страна, поставените от частния касатор въпроси не могат да бъдат определени като отговарящи на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК – да са значими за изхода на делото, тъй като са поставени теоретично, без да са отнесени към конкретния случай. От друга страна, дори и да се приеме, че най-общо смисълът на въпросите е за приложимостта на чл. 439 ГПК в хипотезата, когато оспорването касае вземане, предмет на влязла в сила заповед за изпълнение, касационният контрол не може да бъде допуснат поради отсъствие на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По въпроса за защитата на длъжника, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е формирана задължителна съдебна практика – определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, І т. о. В същата е извършена съпоставка между хипотезите на чл. 424 и чл. 439 ГПК, уреждащи възможност за длъжника по заповедното производство да оспори вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение, като е подчертано, че разликата между тях се свежда до това, дали фактите и обстоятелствата, въз основа на които се оспорва вземането, са съществували към датата на издаване на заповедта за изпълнение или са възникнали след това. Поради наличието на посочената задължителна съдебна практика, искането за допускане на касационното обжалване на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК е неоснователно. А доколкото тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното въззивно определение, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 385 от 11.11.2013г. по ч. т. д. № 345/2013 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: