5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
София,10.06.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 836/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 225 от 21.05.2012 г. по т. д. № 953/2010 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 275 от 14.07.2010 г. по т. д. № 135/2010 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Н. Г. М. от [населено място] срещу дружеството-касатор положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 40 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 22.06.2007 г., с присъждане на законна лихва върху тази сума за периода от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК 18.11.2009 г. до окончателното й изплащане, за която са издадени заповед за изпълнение № 9048 от 23.11.2009 г. и изпълнителен лист от 25.11.2009 г. по ч. гр. д. № 15122/2009 г. на Пловдивски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Твърди се, че съдът е тълкувал превратно доказателствата по делото и е обърнал доказателствената тежест в процеса, като е вменил на ответника задължението да доказва факти и обстоятелства, които е следвало да бъдат установени от ищеца. Според него, независимо от първоначалните указания, дадени в доклада на първоинстанционния съд, че ищецът следва да докаже достоверността на датата на процесния запис на заповед по смисъла на чл. 181 ГПК, впоследствие тежестта за доказване достоверността на датата както на менителничния ефект, така и на сключения между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот от 22.06.2007г., е възложена на ответника. К. счита, че в резултат на допуснатите процесуални нарушения решаващият състав е направил погрешен извод за валидността на процесния запис на заповед и за връзка между него и твърдяното от ищеца каузално правоотношение.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението за противоречие на въззивния акт със задължителната практика на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ – решение № 84 от 23.06.2009 г. по т. д. № 681/2008г. на ІІ т. о. по следните процесуалноправни въпроси: 1. Отнася ли се формалната доказателствена сила на частния документ до посочените в него дата и място на съставяне или се отнася само до изявленията, които са направили страните в документа и 2. Чия е тежестта на доказване на датата на частен документ – на страната, която желае да се ползва от посочената в документа дата или на оспорващата страна.
Ответникът по касация – „Н. Г. М. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване съображения, изложени в писмен отговор от 05.09.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Н. Г. М. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 40 000 лв. по запис на заповед от 22.06.2007г., въззивният съд е приел, че: менителничният ефект е редовен от външна страна, тъй като съдържа всички задължителни реквизити, посочени в чл. 535 ТЗ; че същият е издаден във връзка с релевираното от ищеца в допълнителната му искова молба каузално правоотношение – предварителен договор за продажба на недвижим имот и по-конкретно – за обезпечаване на част от вземането за неустойка по чл. 11 от този договор; че това вземане е възникнало и към датата на заявлението не е било погасено. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответника по иска за нищожност на процесния запис на заповед поради липса на основание за издаването му и поради антидатирането му. В тази връзка е прието, че записът на заповед е частен диспозитивен документ и като такъв се ползва с формална доказателствена сила, че посоченото за издател лице е негов автор и доколкото ответникът не е оспорил автентичността на подписа на издателя, формалната доказателствена сила на документа не се счита оборена. Независимо от принципно абстрактния характер на записа на заповед, с оглед изрично въведеното от самия ищец твърдение за неговия обезпечителен характер по отношение сключения между страните на същата дата /22.06.2007г./ предварителен договор, съобразявайки задължителната практика на ВКС, съдът е изследвал каузалните правоотношения между страните, породени от този договор. Като е взел предвид, че в срока за отговор на допълнителната искова молба ответникът не е направил възражение срещу наведеното от ищеца каузално правоотношение, както и че не е оспорил връзката между него и записа на заповед, нито е оспорил представения предварителен договор, решаващият състав е приел същите за безспорно установени по делото. Освен това, наличието на задължение на търговското дружество към ищеца за неустойка, т. е. предпоставките по чл. 11 от сключения между страните предварителен договор от 22.06.2007 г., е прието за доказано и от влязлото в сила решение № 852 от 17.06.2010 г. по гр. д. № 1648/2009 г. на Пловдивски окръжен съд, с което същият е обявен за окончателен. Като признание за съществуването на твърдяното от ищеца каузално правоотношение, на връзката му с процесния запис на заповед и размера на задължението, е преценено и извършеното от ответника в хода на делото доброволно изпълнение по изп. д. № 1610/2009 г. на ЧСИ П. И. в размер на сумата 53 006.07 лв., представляващо плащане на главницата 40 000 лв. и лихви и разноски в размер на 13 006.07 лв. по издадените по ч. гр. д. № 15122/2009 г. на Пловдивски районен съд заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси за формалната доказателствена сила на частния документ по отношение на датата и мястото на съставяне на документа и за разпределението на доказателствената тежест при оспорване датата на частен документ нямат характер на обуславящи по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е застъпил становище, различно от това в потвърденото от него първоинстанционно решение /и поддържано от касатора/, в което изрично е посочено, че датата и мястото на съставяне на частния диспозитивен документ не се ползват с формална доказателствена сила. Спецификата на настоящия случай е в това, че се касае за частен диспозитивен документ, подписан от самия ответник, което, при разпределението на доказателствената тежест между страните при оспорването му, обуславя приложимост съответно на правилото на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК, а не на чл. 181 ГПК за достоверност на датата на документа по отношение на третите лица, каквото качество ответникът като издател на менителничния документ няма.
Освен това, дори и да се счетат за отговарящи на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, заявените два въпроса не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не е налице противоречие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика. Изводът в посоченото решение на ВКС, че в съответствие с правилото на чл. 127 ГПК /отм./ ищецът следва да докаже достоверността на датата на предварителния договор, произтича от обстоятелството, че оспорването е направено от него като страна, подписала документа. Особеността на разгледания в това решение случай е в това, че оспореният документ е подписан и от двете страни по делото, докато в настоящата хипотеза се касае за частен диспозитивен документ, подписан само от едната страна /ответника/ и именно тази страна е оспорила посочената в него дата. Следователно, не може да се счете, че двата случая са идентични, поради което недоказано се явява и твърдението за противоречие с цитираното решение на ВКС.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Що се отнася до депозираното след образуване на касационното производство допълнително изложение на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, заедно с допълнение към касационната жалба /вх. № 1117 от 05.02.2013 г./, в което касаторът е поставил още един материалноправен въпрос, същото не следва да бъде съобразявано в настоящото производство, тъй като е подадено след преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 225 от 21.05.2012 г. по т. д. № 953/2010 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: