4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
София09.03.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 525/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Х. от [населено място] срещу решение № 565 от 01.12.2010 г. по гр. д. № 1027/2010 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Плевенски районен съд решение № 1102 от 07.06.2010 г. по гр. д. № 4609/2009 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Застрахователно акционерно дружество „Б. В. И. Г.”, [населено място] срещу Н. Г. Х. иск с правно основание чл. 213, ал. 1КЗ за сумата 12 208.32 лв., представляваща платено обезщетение по договор за застраховка „Автокаско”, като в негова тежест са възложени и разноски по делото в размер на 1 404.51 лв.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Счита, че съдът неоснователно е ангажирал регресната му отговорност по чл. 213 КЗ, без да вземе предвид факта, че процесното пътно-транспортно произшествие е настъпило при и по повод изпълнение на възложената му от третото лице-помагач [фирма], [населено място] работа, поради което отговорността за заплащане на дължимото обезщетение за имуществени вреди следва да се понесе единствено от посоченото дружество като възложител на работата. Несъгласие е изразено и с направения в тази връзка извод, че отговорността по чл. 49 ЗЗД на възложителя и на прекия причинител на вредите е солидарна. Изрично оплакване касаторът е заявил и по отношение размера на присъденото обезщетение, като твърди, че и при застраховка „Каско” обезщетението следва да бъде определено в съответствие с Методиката за уреждане на претенции за вреди, причинени на МПС, към издадената от Комисията за финансов надзор Наредба № 24 от 08.03.2006 г. при уреждане на вземанията между застрахователя по имуществена застраховка и застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”.
Допускането на касационното обжалване е мотивирано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Като значим за делото въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, е посочен въпросът: Налице ли е солидарна отговорност между възложителя на работата и делинквента за репарация на причинените от последния вреди при и по повод изпълнение на възложената работа. В подкрепа на твърдението за противоречие в практиката са представени множество актове на ВС/ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, както и едно първоинстанционно решение на Добрички окръжен съд по т. д. № 367/2008 г., за което липсват данни да е влязло в сила.
Ответникът по касация – Застрахователно акционерно дружество „Б. В. И. Г.”, [населено място] и третите лица-помагачи – Застрахователна компания [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] – не заявяват становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което почти изцяло е уважен предявеният от Застрахователно акционерно дружество „Б. В. И. Г.”, [населено място] срещу Н. Г. Х. регресен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в тази разпоредба предпоставки за ангажиране отговорността на прекия причинител на вредите и че отговорността на неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” /ЗК „У. АД/ не може да бъде ангажирана поради наличието на изключен риск по чл. 268, т. 3 КД. Като неоснователен решаващият състав е преценил доводът на въззивника Н. Х., че не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск, доколкото произшествието е причинено при и по повод извършване на работата, която му е възложена от неговия работодател [фирма], [населено място]. От една страна, съдът е счел за недоказано твърдението за наличие на трудово правоотношение между ответника Н. Х. и посоченото търговско дружество, тъй като по делото не е представен писмен трудов договор, а установяването на трудово правоотношение със свидетелски показания е недопустимо. От друга страна, обаче, е посочено, че дори да е възникнало трудово или друго облигационно правоотношение, във връзка с което е възложен превозът на автомобили, то сам по себе си този факт не би освободил прекия причинител на вредите от отговорност, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, отговорността на възложителя и на прекия причинител е солидарна, като правото на преценка за това, срещу кого от тях да бъде предявен искът, е предоставено на самия увреден. По отношение размера на дължимото обезщетение съдът е счел, че същото следва да бъде определено за всички вреди, чиято стойност е покрита от застрахователя по застраховка „Каско”, както и че липсва основание обезщетението да бъде изчислено по Методиката за уреждане на претенции за вреди, причинени на МПС, към издадената от Комисията за финансов надзор Наредба № 24 от 08.03.2006 г., тъй като същата е приложима само за обезщетенията по застраховка „Гражданска отговорност”.
Настоящият състав счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Макар и значим за изхода на конкретното дело, поставеният от касатора въпрос не може да обоснове допускане на касационния контрол на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като представените по делото актове на ВКС не установяват противоречие при решаването му, а точно обратното – установяват съществуващо в практиката единство относно солидарния характер на отговорността на възложителя и на прекия причинител на вредите. Освен представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на ВС/ВКС – решение № 396 от 04.10.1985 г. по н. д. № 371/1985 г. на ВС, ІІІ н. о., решение № 89 от 1997 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 1/06 от 23.01.2006 г. по гр. д. № 2570/2006 г. на ВКС, ІV г. о., становището за солидарна отговорност на делинквента и на отговорното по чл. 49 ЗЗД лице се застъпва и в актуалната практика, създадена по реда на чл. 290 ГПК – напр. решение № 134 от 01.03.201 г. по гр. д. № 529/2009 г. на ВКС, ІV г. о. Доколкото въззивното решение е в съответствие с практиката на ВКС, липсва основание за допускането му до касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 565 от 01.12.2010 г. по гр. д. № 1027/2010 г. на Плевенски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: