4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 863
София, 30.12.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2044/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1913 от 30.11.2012 г. по в. т. д. № 2949/2012г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-14 състав решение № 307 от 22.02.2012 г. по т. д. № 2352/2011 г. С тази част на първоинстанционния акт дружеството-касатор е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл. 266, ал. 1 във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата 70 409.88 лв., левова равностойност на 36 000 евро, представляваща възнаграждение по Договор за проектиране от 10.06.2006 г. и на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 14 081.98 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение на същия договор, като върху посочените суми е присъдена и законна лихва, считано от 16.06.2011 г. до окончателното им изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основното оплакване е срещу приетото от въззивния съд във връзка с прилагането на разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК. Твърди се, че решаващият състав е приложил установената в тази норма фикция за редовно призоваване, без да са налице категорични данни ответното по исковете дружество да е било напуснало вписания в Търговския регистър адрес на управление, като неоснователно е отказал събирането на представените с въззивната жалба доказателства в тази насока.
Подробни съображения са изложени и срещу извода за дължимост на възнаграждение по процесния договор за проектиране и за неустойка за забавено изпълнение. Според касатора, въззивният съд не е отчел липсата на доказателства за надлежно изпълнение на поетото от ищеца задължение за проектиране, респ. за приемането и одобряването на възложената работа от страна на възложителя [фирма] (чийто универсален правоприемник поради вливане е [фирма]), като се е позовал единствено на внасянето на идейния проект за одобряване в СО-Район „В.” с молба вх. № 94-Г-92 от 21.02.2008 г., без да съобрази факта, че тази молба не е подписана лично от управителя на дружеството-възложител, а от лицето И. С. А. – управител на дружеството-изпълнител, за което не са ангажирани доказателства да е надлежно упълномощено.
Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът за приложимостта на чл. 50, ал. 2 ГПК, по отношение на който е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В подкрепа на същото касаторът е представил множество решения на ВКС, постановени в извънинстанционното производство по чл. 303 ГПК за отмяна на влезли в сила решения.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 11.03.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която изцяло е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск за сумата 70 409.88 лв., левова равностойност на 36 000 евро, представляваща възнаграждение по Договор за проектиране от 10.06.2006 г., въззивният съд е приел за доказани предпоставките на чл. 266, ал. 1 ЗЗД и по-конкретно, че: между страните е налице валидно възникнало правоотношение по договор за проектиране; ищецът [фирма] е изправна страна, тъй като е изпълнил възложената му работа и тази работа е приета от дружеството-възложител без възражения. Извода си за качествено изпълнение на възложената работа въззивният съд е изградил въз основа на факта, че изготвените от изпълнителя проекти са били внесени в Столична община за одобрение, както и с оглед заключението на изслушаната техническа експертиза, установяващо „качествено изпълнение на проектите в съответствие с нормите”. Като недоказан решаващият състав е преценил довода на въззивника, че за него е отпаднал интересът от възложената работа поради допуснатата забава в изпълнението, като в тази връзка се е позовал на липсата на изявления за развалянето на процесния договор.
С оглед основателността на главния иск, въззивната инстанция е приела за основателна и акцесорната претенция по чл. 92 ЗЗД за присъждане на неустойка, но само до размер на сумата 14 081.98 лв., като за разликата над тази сума искът е отхвърлен като неоснователен.
По отношение оплакването за нередовно призоваване и връчване на съдебни книжа на ответника по исковете Софийски апелативен съд е счел, че същото е неоснователно. С оглед обстоятелстото, че призовките са изпращани на вписания в Търговския регистър адрес на управление на ответното дружество и предвид дадената от призовкаря информация, че дружеството е непознато на адреса и не се намира на същия, решаващият състав е приел, че са налице предпоставките за прилагане разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК. По съображения за липса на допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, с постановеното по реда на чл. 267 ГПК определение от закрито заседание на 03.09.2012 г. въззивният съд е отказал да допусне представените от страните писмени доказателства, в т. ч. и поисканите от въззивника доказателства във връзка с пребиваването му на адреса, на който са изпращани призовките и книжата по делото.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Определящ за този извод е фактът, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е поставен въпрос, който да е релевантен към конкретния случай. Твърдението на касатора, че „съдът се е произнесъл по въпроса за приложението на чл. 50, ал. 2 ГПК, като е разрешил този въпрос неправилно” представлява по своята същност оплакване за неправилност на обжалваното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), аргументирано подробно с буквално преповтаряне на всички съображения, изложени в касационна жалба. Тези доводи, обаче, подлежат на обсъждане при разглеждането на касационната жалба по същество, но не могат да бъдат съобразявани в производството по допускане на касационния контрол, в какъвто смисъл са разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Преценката дали са били налице предпоставките за прилагане на чл. 50, ал. 2 ГПК в първоинстанционното производство, е обусловена от специфичните за делото факти и поради това направените въз основа на нея изводи касаят правилността на въззивния акт. Следователно, в случая липсва въпрос, отговарящ на изискванията, дадени в цитираното тълкувателно решение – да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Липсата на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, поради което съдът не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки, свързани с прилагане на заявените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1913 от 30.11.2012 г. по в. т. д. № 2949/2012г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-14 състав решение № 307 от 22.02.2012 г. по т. д. № 2352/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: