4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 865
София,30.12.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2018/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 31 от 24.01.2013 г. по в. т. д. № 748/2012 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 222 от 10.10.2012 г. по т. д. № 98/2012 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор иск за сумата 13 000 евро, с левова равностойност 25 425.79 лв., дължима за доплащане стойността на ап. № 20 по допълнително споразумение от 29.02.2008 г. към предварителен договор от 04.12.2006 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.03.2012 г. до окончателното й плащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост. К. изразява несъгласие с извода на съда за дължимост на исковата сума 13 000 евро, като твърди, че същият е в противоречие с клаузите на сключения между страните окончателен договор за учредяване право на строеж от 29.10.2008г., с който са дерогирани всички предходни техни съглашения, в т. ч. и допълнителното споразумение от 29.02.2008 г., в което е предвидено заплащане на посочената сума като част от стойността на предоставения му като обезщетение ап. № 20.
Като значим за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Нотариален акт за взаимно учредяване на право на строеж между отделни собственици на идеални части от УПИ урежда ли окончателно всички вписани отношения между тях или има за цел само да разпредели собствеността на отделните обекти съгласно предварително постигнатите договорености.”
К. поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и че същият се решава противоречиво от съдилищата. В подкрепа на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК се позовава на: решение № 118 от 06.10.2010 г. по т. д. № 1053/2009 г. на ВКС, І т. о.; решение № 42 от 09.02.2012 г. по гр. д. № 376/2011 г. на ІІ г.о .; решение № 402 от 17.01.2012 г. по гр. д. № 449/2011 г. на ІІІ г. о.; решение № 805 от 22.01.2004 г. по гр. д. № 46/2003 г. на ІІ г.о .; решение № 739 от 03.11.2008 г. по гр. д. № 1314/2008 г. на І г. о. и решение № 357 от 12.03.2010 г. по гр. д. № 267/2010 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 12.04.2013 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 13 000 евро, въззивният съд е приел, че това задължение е поето от ответника по иска с допълнителното споразумение от 29.02.2008 г., с което той се е присъединил към сключения между ищеца и собствениците на УПИ предварителния договор от 04.12.2006 г., както и че същото не е дерогирано с подписания по-късно нот. акт № 149 от 29.10.2008 г., рег. № 15037, дело № 1531/2008 г. за взаимно учредяване/разпределяне/ право на строеж. Този извод е аргументиран, от една страна, с комплексния характер на предварителния договор от 04.12.2006 г., произтичащ от съчетаването на договор за продажба на недвижим имот и договор за извършване на строителство, с който ищецът е поел задължение за изготвяне на ПУП, проектиране и строителство на жилищна сграда срещу насрещното задължение на собствениците на УПИ да му прехвърлят 50% от собствеността на дворното място и да си учредят взаимно право на строеж, а от друга страна – с изричната клауза на т. 3.4. от сключеното на 29.02.2008 г. допълнително споразумение, с която страните са уговорили доплащане на сумата 13 000 евро за построения ап. 20 с площ от 70 кв. м., тъй като първоначално приетото като обезщетение за съсобственика не е част от насрещната престация – обезщетение с имот (магазин с площ от 47 кв. м.) срещу прехвърлянето на собствеността на дворното място. Поради това, съдът е преценил, че в случая не се касае за нотариален акт за сключване на окончателен договор за продажба, а за договор за взаимно учредяване на право на строеж между отделните собственици на идеални части от урегулирания поземлен имот, върху който ще се строи сграда, имащ за цел да се разпредели собствеността върху отделните обекти съгласно предварително постигнатите договорености и който се явява част от комплексния договор от 04.12.2006 г. между собствениците на парцела и [фирма].
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Начинът, по който е формулиран поставеният от касатора въпрос, сочи, че отговорът на същия е обусловен изцяло от обсъждането на доказателствата по делото и по-точно – от тълкуването на сключените между страните договори. Поради това, не може да се счете, че са изпълнени дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания относно въпроса, позволяващ допускане на касационния контрол, а именно – че същият трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, депозираното от касатора изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа единствено доводи за неправилна преценка характера и значението на процесните договори и за игнориране на един от тях (този, оформен с нот. акт от 29.10.2008 г.), които по своята същност представляват оплаквания за неправилност на съдебния акт и поради това са относими към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, а не към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му. Оттук и изводът, че по отношение на поставения от касатора въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно за недопускането на касационния контрол и изключва обсъждане наличието на допълнителните предпоставки, специфични за всяко от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение не следва да бъде уважено, тъй като в приложения договор за правна помощ и съдействие № 214256 от 27.03.2013 г. не е посочен начинът на плащане (в брой или по сметка), определящ съответно релевантните за установяване на плащането доказателства, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 31 от 24.01.2013 г. по в. т. д. № 748/2012 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: