4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 551
София, 30.09.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 4655/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 261 от 27.06.2013 г. по в. т. д. № 1075/2013 г. на Старозагорски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Старозагорски районен съд решение № 1398 от 15.12.2012 г. по гр. д. № 552/2012 г., е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма] иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че в качеството си на авалист същият дължи на ищцовото дружество сумата 25 000 лв., представляваща съдебно предявена част от вземане по запис на заповед от 04.04.2008 г., издаден от И. Г. П., за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение № 3632 от 18.10.2011 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3028/2011 г. на Старозагорски районен съд.
К. моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост и противоречие с практиката на ВКС. Счита, че съдът е изградил изводите си без да обсъди детайлно събраните по делото доказателства, възприемайки предмета на спора като теоретична конструкция при прилагане действието на записа на заповед, като е изключил приложното поле на разпоредбите на договора за лизинг, договора за доставка и договора за поръчителство, които са част от фактическата обстановка по спора и не е взел предвид реалното връщане на вещта (трактор) – предмет на тези договори. Според касатора, в резултат на субективно и необмислено разполагане на фактите във времето и на неправилно тълкуване и прилагане на закона, решаващият състав неоснователно е приел, че процесният запис на заповед обезпечава именно плащането на вноските по договора за лизинг, а не на всеки от посочените три договора.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с твърдението за „частично противоречие” с решение № 40 от 05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на ВКС, І т. о. и с аргумента, че „следва да се направи пълен анализ на основанията, изводите и оценката на писмените доказателства, които съдът приема едностранно, без да ги обсъжда от обективна страна, а набляга на факти, които са несъществени за спора”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 09.12.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за сумата 25 000 лв. – съдебно предявена част от вземане по запис на заповед от 04.04.2008 г. в общ размер на 37 387.60 евро, издаден от И. Г. П., въззивният съд е приел, че исковата сума е дължима от ответното дружество в качеството му на авалист по процесния запис на заповед, доколкото същият е редовен от външна страна и е налице неизпълнено задължение по каузалното правоотношение (договор за лизинг от 04.04.2008 г.), което той обезпечава. Решаващият състав не е споделил извода на първата инстанция, че записът на заповед е издаден като обезпечение на договора за поръчителство от 04.04.2008 г., сключен между ищеца [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], като се е позовал на обстоятелството, че задължението за издаване на запис на заповед за гарантиране изпълнението на договора за поръчителство е поето значително по-късно – едва с подписването на анекса към този договор от 18.08.2009 г. По тези съображения и с оглед датата на издаването му – 04.04.2008 г., както и предвид признанието на самия ищец, направено по реда на чл. 176 ГПК, въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение именно на договора за лизинг, а не да договора за поръчителство. Поради това, че ответникът не е ангажирал съответните доказателства, като неоснователно е преценено и възражението му за недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на ищеца като приносител на записа на заповед.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
В представеното с касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изобщо липсва посочен въпрос – материалноправен и/или процесуално правен, по отношение на който да бъде извършена преценка за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Същото съдържа единствено твърдение за необоснованост на обжалвания акт, което е относимо към основанията за касация и не може да бъде обсъждано във фазата по допускането й. Липсата на конкретно поставен въпрос и недопустимостта касационният съд служебно да извежда и формулира такъв, съобразно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол, без да е необходимо да се преценява наличието на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. От друга страна, това основание е и недоказано, тъй като цитираното в изложението решение по чл. 290 ГПК не установява твърдяното от касатора „частично противоречие” със задължителната практика на ВКС – направеният в него извод за наличие на недобросъвестност у приносителя на записа на заповед е изграден въз основа на конкретните факти и доказателства по делото, които са напълно различни от тези по настоящото. Поради това, не би могло да се счете, че е налице идентичност на случаите. Приетото от въззивния съд, че твърдението на ответника по иска за недобросъвестност на приносителя на процесния запис на заповед е недоказано, касае обосноваността на обжалвания акт и съответно правилността на същия, чиято проверка е възможна само при вече допуснат касационен контрол.
По посочените съображения настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Предвид липсата на изрично искане на ответника по касация за присъждане на разноски въпросът за дължимостта на същите не подлежи на обсъждане.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 261 от 27.06.2013 г. по в. т. д. № 1075/2013 г. на Старозагорски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: