4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 675
София,14.10.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на втори октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2623/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1288 от 22.10.2012 г. по т. д. № 822/2012 г. на Пловдивски апелативен съд. С атакуваното решение е потвърдено постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 83 от 20.03.2012 г. по т. д. № 24/2011 г. в частта, с която за начална дата на неплатежоспособността на [фирма], [населено място] е определена датата 30.05.2011 г.
К. поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно, тъй като при определяне на началната дата на неплатежоспособност съдът не е преценил правилно събраните по делото доказателства, сочещи категорично, че още към 31.12.2005 г. ответният търговец е бил в невъзможност да изпълнява задълженията към своите кредитори и по-конкретно – че не е отчел наличието на изискуемо и неизпълнено задължение към кредитора И. С. И. в размер на 9 000 лв., както и публични задължения към НАП. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че влошеното икономическо състояние на длъжника към 31.12.2005 г. е било временно състояние, което е преодоляно през следващия период от 01.01.2006 г. до 30.05.2011 г. Твърдението му в тази връзка е за несъобразяване на факта, че именно предоставените от банката, инициирала производството по несъстоятелност, кредити са позволили на едноличния търговец да извършва плащания, макар и само на някои от кредиторите си, като по този начин създава впечатлението, че затрудненията му са временни. Поддържаното от касатора становище е, че кредитният ресурс не попада в средствата на самия търговец и че това е външно финансиране, което не следва да се взема предвид.
Като релевантен за допускане на касационното обжалване, по отношение на който се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е поставен въпросът: „При определяне началната дата на неплатежоспособността на несъстоятелния търговец не следва ли, освен коефициентите за ликвидност на предприятието му, да се изследва и произходът на средствата, с които търговецът се е разплащал”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Ответникът по касация – „Р. /България/” ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения, изложени в писмен отговор от 07.06.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 633, ал. 1 ТЗ, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение на Старозагорски окръжен съд в обжалваната му част – по отношение определената дата на неплатежоспособността на длъжника [фирма], [населено място], въззивният съд, като е анализирал подробно данните от заключението на икономическата експертиза и по-конкретно посочените в нея коефициенти за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост на ответния търговец, е приел за безспорно установено, че към 31.12.2005 г. същият е имал сериозни финансови затруднения, които обаче впоследствие за един значителен период от време (от 01.01.2006 г. до 30.05.2011 г.) са били преодолени чрез стабилизиране на икономическото предприятие на длъжника. С оглед на това е направил извод, че трайна и обективна невъзможност за изпълнение на изискуемите задължения към всички негови кредитори е настъпила именно през 2011 г. Решаващият състав е изложил съображения, че началната дата на неплатежоспособността не се определя съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане на вземането на определен кредитор, поради което не е необходимо да бъде изследвано икономическото състояние на длъжника към всяко едно спиране на плащанията към отделен кредитор, а чрез установяване кое от тях представлява израз на трайното обективно състояние на невъзможност на длъжника да погасява задълженията си. В този смисъл като неоснователно е преценил позоваването на въззивника на неизпълнени парични задължения от несъстоятелния търговец към трето лице – И. С. И. с падеж 31.03.2005 г., както и към НАП и ДОО, чиито падеж също предхожда определената от съда начална дата на неплатежоспособност.
Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставения от касатора материалноправен въпрос не е изпълнено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол – да е обусловил изхода на конкретното дело. Видно от мотивите на въззивния акт, въпросът относно произхода на средствата, с които длъжникът е погасявал своите задължения през периода на финансова стабилност, изобщо не е обсъждан и поради това не е повлиял върху направените от съда фактически и правни изводи. Действително, изричен довод за това, че външното финансиране на длъжника чрез получените банкови кредити не следва да бъде взето предвид, тъй като това не са негови средства, се съдържа в подадената от дружеството-кредитор въззивна жалба, поради което и в съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по същия. Доколкото обаче касаторът не е поставил конкретен въпрос, свързан с оплакването за допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение, същото може да бъде преценявано единствено във връзка с основанията за неправилност на обжалваното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), но не и като основание за допускането му до касационен контрол (чл. 280 ГПК).
Поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване не следва да бъде обсъждано наличието и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК, на ответника „Р. /България/” ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство – юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лв. Настоящият състав намира за неоснователно искането за присъждане на сумата 21 534 лв., тъй като разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на която се е позовал посоченият ответник, е приложима само за защитата на конкретно предявените вземания в производството по несъстоятелност, но не и за производството по откриване на същото.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1288 от 22.10.2012 г. по т. д. № 822/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], вх. 0, ет. 5, ап. 15 да заплати на „Р. /България/” ЕАД, [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 400 /четиристотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: