5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
София,17.06.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 865/2012 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 677 от 26.04.2012 г. по гр. д. № 4253/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, І-13 състав решение от 03.10.2011 г. по гр. д. № 10864/2010 г., е уважен предявеният от В. Д. Н. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата 27 000 лв. – застрахователно обезщетение по застраховка „Каско”, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 29.09.2010 г. – до окончателното й изплащане.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, а също и поради необоснованост. Твърди, че въззивният съд е постановил акта си само въз основа на допуснатите свидетелски показания за оспорване истинността на съставен от ищцата частен документ, което е в нарушение на правилото на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, както и че е излязъл извън рамката на правораздавателната си дейност, очертана в чл. 269 ГПК, обсъждайки връзката между неизпълнението на задълженията на застрахованото лице по договора за застраховка и настъпилото застрахователно събитие – кражбата на застрахования автомобил. Според касатора, решаващият състав е проявил двоен стандарт към страните при прилагането на нормата на чл. 266, ал. 1 ГПК, като е приел за допустимо въведеното от ищцата твърдение за липса на връзка между [фирма] и [фирма], на което застрахователят е възложил издирването на откраднатите автомобили, а е отказал приемането на договора между тези две дружества, представен от ответника с отговора на въззивната жалба.
Като обуславящи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите: 1. Допустимо ли е пренебрегване на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК за недопустимост на свидетелските показания за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ; 2. Законосъобразно ли е допускането на подобни свидетелски показания, не само в нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, но и в нарушение на чл. 164, ал. 2 ГПК, тъй като не само, че не е налице изрично съгласие на страните, но е налице изрично възражение за допускане и кредитиране на същите от [фирма]-София на основание чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК; 3. Допустимо ли е второинстационният съд да основава своето решение за отмяна на първоинстанционното съдебно решение само и единствено на свидетелски показания, допуснати и кредитирани в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и установената съдебна практика; 4. Може ли въззивният съд да действа в рамките на служебното начало и сам да определи конкретните рамки на материалната и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение, ако въззивникът не се е позовал на нито един от тези пороци и не ги е свързал с конкретни правни норми /чл. 260, т. 3 във връзка с чл. 269 ГПК/.
По отношение на посочените въпроси се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и че са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 484 от 11.6.2010 г. по гр. д. № 375/2010 г. на ІV г. о.; определение № 310 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 1150/2011 г. на ІV г. о. и решение № 281 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 539/2009 г. на ІІ г. о.
Ответницата по касация – В. Д. Н. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение. Съображения за това са изложени в писмения й отговор от 27.07.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения от В. Д. Н. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 208, ал. 1 КЗ, въззивният съд е преценил, че отказът на застрахователя да заплати обезщетение на ищцата за откраднатия й автомобил, за който е сключена застраховка „Каско”, е неоснователен. По основния спорен между страните въпрос – дали при паркирането на процесния автомобил преди момента на кражбата същият е бил оставен от ищцата с невключена алармена система – съдът е приел, че подобен извод не може да бъде направен от събраните по делото доказателства. В тази връзка, решаващият състав е взел предвид обясненията на самата ищца по реда на чл. 176 ГПК и показанията на допуснатата във въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК свидетелка, установяващи обстоятелствата, при които ищцата е попълнила под диктовката на служител на [фирма] анкетна карта и причината, поради която тя е вписала в картата, че алармата на автомобила е „неработеща”. С оглед на тях и съобразявайки заключението на автотехническата експертиза относно начина на действие на алармената система на застрахования автомобил, съдът е приел за опровергано съдържанието на анкетната карта в частта, в която е записано, че алармата не е била включена. Като неоснователно е преценено възражението на застрахователя за недопустимост на свидетелските показания поради забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, като същата е счетена за преодоляна поради факта, че макар и частен, оспореният документ, не е „нарочен” – т. е. да е съставен с доказателствена цел, а е „случаен” – съставен е с цел изясняване на обстоятелства, свързани с по-бързото и резултатно издирване на откраднатия автомобил и е представен пред служители на дружество / [фирма]/, за което не са ангажирани доказателства да е официален или надлежно оторизиран орган. Като допълнителен аргумент в подкрепа на направения извод за неоснователност на отказа за заплащане на застрахователно обезщетение на ищцата, въззивният съд е посочил и недоказаността на елементите от хипотезиса на нормата на чл. І.10. от Общите условия, като е приел, че само по себе си неизпълнението на задължението по чл. І.9.4. от Общите условия не е достатъчно за успешното упражняване на правото на отказ за заплащане на обезщетение, а е необходимо да бъде установено, че именно невключването на алармата е причина за настъпване на застрахователното събитие или е създало предпоставки за увеличаване на риска, в който смисъл застрахователят не е поддържал твърдения.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко следва да се отбележи, че от начина, по който са формулирани, отговорът на поставените от касатора въпроси предпоставя произнасяне на касационната инстанция по правилността на атакуваното въззивно решение, което е недопустимо съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отделно от това, невъзможността да бъде допуснато касационно обжалване произтича и от недоказаността на твърдението за противоречие на въззивния акт с цитираната съдебна практика. По отношение на въпроса, свързан с допустимостта на свидетелските показания в хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, посоченото от касатора решение № 484 от 11.6.2010 г. по гр. д. № 375/2010 г. на ІV г. о. е неотносимо, тъй като същото е допуснато по друг процесуалноправен въпрос, а именно – дали документът, който изхожда от една от страните по привиден договор, може да бъде счетен за обратно писмо за доказване на симулация или той представлява само начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК. Поради обстоятелството, че няма характер на задължителна съдебна практика, не подлежи на обсъждане в тази връзка и определение № 310 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 1150/2011 г. на ІV г., постановено по реда на чл. 288 ГПК
Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е доказано и по отношение на въпроса, свързан с приложението на чл. 269 ГПК. Извършената от съда преценка за недоказаност на предпоставките по чл. І.10. от Общите условия на застрахователя и по-конкретно за това, че именно неизпълнението на задължението на ищцата е способствало настъпването на застрахователното събитие или е създало предпоставки за увеличаване на риска, е част от решаващата дейност на съда по обсъждане на доказателствата, имащи отношение към дължимостта на исковата сума, респ. за основателността на отказа на застрахователя да заплати същата, правилността на която не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационния контрол. Независимо дали е релевиран или не изричен довод във връзка с изискванията на посочената клауза от Общите условия, обсъждането на същата по необходимост се включва в предмета на произнасяне от съда, тъй като касае въпроса за правомерността на отказа на застрахователя да заплати претендираното обезщетение. С оглед на това, не може да се счете, че е налице отклонение от цитираното от касатора решение № 281 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 539/2009 г. на ІІ г. о.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото не следва да бъде обсъждано. Наличието на това основание е аргументирано с твърдението, че поставените от касатора въпроси са от значение за „точното прилагане на закона”, без да се поддържа, че са от значение „и за развитието на правото”, т. е. посоченото основание е заявено само в едната му част, което е в противоречие със задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 677 от 26.04.2012 г. по гр. д. № 4253/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: