2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 230
С.,03.04.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 641/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите /НАП/ – Териториална дирекция, [населено място] против решение № 289 от 10.02.2011 г. по гр. д. № 762/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Врачански окръжен съд решение № 324 от 23.07.2010 г. по т. д. № 975/2009 г., е отхвърлен предявеният от НАП срещу М. М. Д. от [населено място], Д. И. В. от [населено място], В. и С. З. К. от [населено място] иск по чл.216, ал.1, т. 4 ДОПК за обявяване за недействителен по отношение на Държавата сключения между ответниците договор за продажба на недвижим имот, описан в нотариален акт № 45 от 07.12.2009 г., том ІV, рег. № 9329, дело № 489/2009 г. на нотариус С. Б. с район на действие Районен съд – [населено място].
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Според касатора, изводът на въззивния съд за липса на знание от страна на ответниците М. Д. и Д. В. за съществуващите публични задължения на техния наследодател е резултат от необсъждането на събраните по делото доказателства и несъобразяване на установените факти, а именно –приемане на наследството по опис; наличие на висящо изпълнително дело за принудително събиране на публичните държавни вземания и продажба на процесния имот, след като наследството е било прието по опис.
Като релевантен за допускане на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран въпросът: „Налице ли е необорима презумпция, че сделките, посочени в чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, са недействителни по отношение на държавата, тъй като са извършени с умисъл за осуетяване събирането на вземания с висок обществен интерес и вредата и знанието за увреждане не са включени във фактическия състав на нормата”. По отношение на този въпрос се поддържа, че е решаван противоречиво от съдилищата, както и че поради липсата на задължителна съдебна практика решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касация – М. М. Д. от [населено място], Д. И. В. от [населено място], В. и С. З. К. от [населено място] – не заявяват становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за прогласяване недействителността на сделката за процесния недвижим имот, сключена между ответниците М. Д. и Д. В., като продавачи, и ответницата С. З. К., като купувач, въззивният съд е приел, че не е доказан един от елементите от фактическия състав на посочената разпоредба, а именно – че сделката е сключена с намерение да бъде увреден публичният взискател, което намерение несъмнено предполага знание на длъжника, респ. на неговите наследници за съществуването на публичното задължение към датата на извършване на сделката. Според решаващия състав, в случая не е установено, че към момента на смъртта на своя наследодател /04.04.2009 г./ и към датата на сключване на процесния договор за продажба /07.12.2009 г./ ответниците Д. и В. са знаели за публичните задължения на [фирма] /собственик на който е наследодателят им М. Д./ по съставените на същия три ревизионни акта от 2005 г., 2006 г. и 2007г. Преценено е, че само по себе си, обстоятелството, че ответникът М. Д. е получил актовете като пълномощник на баща си, не доказва знание у същия за публичното задължение и съответно намерение за увреждане на публичния изпълнител. В тази връзка съдебният състав е отчел факта, че ревизионните актове са издадени далеч преди сключването на сделката и преди смъртта на М. Д.; че установеното с тях задължение е могло да бъде изпълнено доброволно, да бъде погасено по предвидените в чл. 168 ДОПК начини или да бъде обжалвано по административен и съдебен ред, както и че на първите двама ответници, в качеството им на страни в производството по принудително изпълнение като наследници на длъжника по ревизионните актове, няма надлежно връчено съобщение за доброволно изпълнение на актовете по чл. 182, ал. 1 във връзка с чл. 127, ал. 1 ДОПК и че същите не са били уведомени за конституирането им като лица, които отговарят за публичното задължение на наследодателя им. Въззивният съд е преценил, че извод за увреждащо намерение не може да бъде направен и от факта, че ищците са заявили искане за прекратяване дейността на едноличния търговец и че са приели наследството по опис, за което, освен това, е счел, че не е произвело действие съгласно чл. 65, ал. 1, пр. последно ЗН.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставеният от касатора въпрос е значим за конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото решаването му е обусловило изхода на правния спор. По отношение на него, обаче, не е налице нито едно от поддържаните основания за допускане на касационния контрол.
Поради това, че липсват данни да са влезли в сила, представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК две първоинстанционни решения – решение по гр. д. № 2072 г. на Русенски районен съд и решение по гр. д. № 2823/2008 г. на Добрички районен съд, нямат характер на „практика на съдилищата” съгласно разясненията, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и не доказват твърдението за противоречие в съдебната практика и съответно наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. От друга страна, дори и да е доказано съществуването на такова противоречие, понастоящем същото следва да се счита преодоляно с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 436 от 22.12.2011 г. по гр. д. № 308/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о. Според цитираната практика, имаща задължителен за долустоящите на ВКС съдилища характер, намерението за увреждане на публичния взискател е елемент от фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на съответните действия и сделки, като това намерение не се предполага, а следва да бъде доказано и доказателствената тежест за установяването му е на ищеца. Наличието на посочената практика налага извод за неоснователност на искането за допускане на касационното обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а съответствието на въззивното решение с нея – обосновава отсъствие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 289 от 10.02.2011 г. по гр. д. № 762/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: