6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 84
София,18.02.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2458/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1415 от 03.12.2012 г. по в. гр. д. № 929/2012 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 438 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1256/2011 г. на Пловдивски окръжен съд. С първоинстанционния акт са уважени изцяло предявените от А. М. Б. и П. Т. Б., британски граждани, срещу дружеството-касатор обективно и субективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 30 752.26 евро – платена по предварителен договор от 10.05.2007 г., развален поради неизпълнението му и иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 8 786.36 евро, представляваща неустойка по чл. 9 от същия договор, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от подаването на исковата молба – 05.05.2011 г. до окончателното им плащане.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие срещу извода на съда за дължимост на исковите суми, като счита същия за необоснован. Според него, решаващият състав не е отчел, че в представените банкови документи не е посочено изрично основанието за превод на отразените в тях суми, в какъвто смисъл е изричната уговорка между страните по чл. 3 от процесния договор, както и че не е доказано същите да са постъпили именно по банковата сметка на дружеството. В тази връзка касаторът релевира оплакване за допуснато процесуално нарушение на разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с доклада по делото с твърдението, че въззивният съд е следвало да извърши нов доклад по делото, тъй като с доклада на първоинстанционния съд на практика в тежест на ответника е възложено доказването на отрицателния факт, че плащането от купувачите не е извършено на твърдяното от тях основание. По отношение на уважения иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД в касационната жалба са развити доводи за неправилно приложение на материалния закон, тъй като неустойката е присъдена за форма на неизпълнение, която не е била уговорена от страните.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният акт съдържа произнасяне по следните значими за делото въпроси: „1. Допустимо ли е разширително тълкуване на клаузите на сключения между страните предварителен договор при условие, че същите страни изрично, ясно и точно са уговорили конкретни изисквания към плащането от страна на купувача, за да се счита то за надлежно извършено; 2. В случай, че първоинстанционният съд е нарушил чл. 146 ГПК, има ли задължение въззивният съд да извърши доклад по делото и да разпредели отново доказателствената тежест и да укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване; 3. Допустимо ли е при условие, че развалящият е направил единствено изявление за разваляне след изтичането на предоставен срок за изпълнение на договорно задължение по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, няма наведени твърдения от развалящия-ищец в хода на процеса, че е отпаднал интересът му от изпълнение на сключения договор и не би могло от цялостното му процесуално поведение или представените по делото доказателства да се направи такъв извод, съдът да приеме, че е налице отпадане на интереса за развалящия-ищец; 4. При условие, че в сключения предварителен договор страните са уговорили за надлежен начин на плащане от страна на купувача да бъде този чрез банков превод по изрично посочена банкова сметка на продавача, допустимо ли е съдът да приеме, че е извършено надлежно плащане на цената при условие, че купувачът не е доказал заверяване на сметката на продавача”.
По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: по първия въпрос – противоречие с решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ІІ т. о. и ППВС № 3 от 29.03.1973 г., а по втория въпрос – с решение № 172 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г. на ІІІ г. о. По отношение на другите два въпроса е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че по същите „няма други решения на ВКС”.
Ответниците по касация – А. М. Б. и П. Т. Б., британски граждани – не заявяват становище по допускане на касационно обжалване. В депозирания от същите писмен отговор от 27.05.2013 г. са изложени съображения само за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от А. М. Б. и П. Т. Б., британски граждани, срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 30 752.26 евро, въззивният съд е приел, че същата е дължима поради отпадане на основанието за плащането й, тъй като сключеният между страните предварителен договор от 10.05.2007 г., допълнен с анекс от 17.03.2008 г., е развален поради неизпълнението му с отправена от ищците нотариална покана от 23.02.2011 г., получена от ответника на 25.02.2011 г. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на търговското дружество, че не му е предоставен достатъчен срок за изпълнение. В тази връзка е отчетен фактът, че с анекса от 17.03.2008 г. страните са удължили срока за изпълнение на договора с близо една година, но независимо от това и към датата на получаване на нотариалната покана – 25.02.2011 г. ответникът е в забава с 27 месеца, а обектът все още не е завършен, видно от заключението на изслушаната в първоинстанционното производство техническа експертиза, което обстоятелство е прието и като доказващо отпадането на интереса на кредиторите от изпълнение на процесния договор.
По съображения, че по делото не е установено извършеното от ищците плащане де е на друго основание, а не на основание процесния предварителен договор, въззивният съд е счел за неоснователно направеното в тази връзка възражение от дружеството-ответник.
С оглед безспорно установеното по делото неизпълнение на сключения между страните договор, е направен извод за наличие на предпоставките по чл. 9 от същия за присъждане на уговорената от страните неустойка, поради което като основателен е преценен и искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касатора въпроси не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът за тълкуването на процесния договор изобщо не е бил спорен по делото и поради това по него липсва произнасяне както в първоинстанционното, така и във въззивното решение. Доколкото страните не са твърдяли различен смисъл на уговорката относно начина на плащане на цената по договора, за съда не е съществувало задължение да преценява дали същата е неясна и дали се налага да бъде подложена на тълкуване. Затова не е налице и противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК. В действителност, в случая се касае за правилността на направените от решаващия състав изводи досежно спазването на клаузата по чл. 9 от договора от страна на купувачите, което обаче е относимо към правилността на обжалвания акт и съответно към основанията за касация по чл. 281, т. 3 ГПК, а не към основанията за нейното допускане. По тази причина, не може да се счете за обуславящ по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и последният поставен от касатора въпрос, свързан с извода за надлежно плащане от купувачите-ищци. Още повече, че доводът за недоказаност на заверяване на сметката на дружеството с процесните суми не е бил заявен своевременно в срока по чл. 131 ГПК, тъй като с отговора на исковата молба възражението на ответника по иска е за непосочване на основанието за извършения превод съгласно уговорката по чл. 3 от договора, но не и че сумата не е постъпила по неговата сметка.
Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице и по отношение на въпроса, допустимо ли е съдът да приеме отпадане на интереса на ищците от изпълнението на процесния договор, без същите да са поддържали подобно твърдение в хода на процеса. Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият състав е извършил преценка за предпоставките за разваляне на процесния договор по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, каквото именно е било твърдението в исковата молба, като е изложил конкретни съображения по заявеното от ответника по иска възражение за недостатъчност на предоставения им с поканата от 23.02.2011 г. срок за изпълнение. Изводът за отпадане на интереса на купувачите от изпълнението представлява само допълнителен аргумент, който обаче не е решаващ за изхода на делото. Определящо за уважаването на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е приетото от съда неизпълнение на процесния договор в уговорените срокове, в т. ч. и в изрично предоставения на ответника срок по чл. 87, ал. 1 ЗЗД.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпроса, свързан с приложението на чл. 146 ГПК, тъй като същият е относим към правилността на въззивното решение. Преди всичко, несъответстващо на данните по делото е твърдението на касатора, че с доклада по делото първоинстанционният съд му е възложил тежестта да докаже отрицателния факт, че плащането от купувачите не е извършено на основание процесния договор. Видно от постановеното в закрито заседание на 22.07.2011 г. определение № 2037, съдът не е давал подобно указание на ответника. Дадените на страните указания във връзка с разпределението на доказателствената тежест са изцяло в съответствие с изразените от тях становища и заявените доводи и възражения. Обстоятелството, че на ищците не е указано изрично да представят доказателства, че извършените от тях плащания са именно по процесния договор, не означава, че на ответника е възложена тежестта да докаже отрицателния факт, че плащанията не са във връзка с този договор. Решаващият състав е достигнал до извода, че е установено плащане на уговореното по процесния договор, като е съобразил представените в тази връзка банкови документи и е отчел липсата на доказателства за наличие на друго основание за плащането на процесните суми. Доколко обаче този извод е правилен и обоснован, това е въпрос, който не може да бъде обсъждан в настоящото производство.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, искането на ответниците по касация за присъждане на разноски не следва да бъде уважено поради липса на доказателства за извършени такива за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1415 от 03.12.2012 г. по в. гр. д. № 929/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: