2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 407
С.,08.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело № 947/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 928 от 20.06.2011 г. по в. гр. д. № 864/2011г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски районен съд решение № 325 от 25.11.2010 г. по гр. д. № 11870/2009 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено съществуването на задължение на дружеството-касатор за сумата 19 516.97 лв. – част от възнаграждение за извършени строително-монтажни работи по договор от 03.12.2007г., отразено в протокол образец 19 от 02.10.2008 г. и фактура № 18140 от 03.06.2009 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.07.2009 г. до окончателното й плащане, за която по реда на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение № 4701 от 23.07.2009 г. по ч. гр. д. № 8629/2009 г. на Пловдивски районен съд.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички посочени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Излага подробни съображения срещу извода за дължимост на процесната сума, като твърди, че въззивният съд неправилно е преценил приетите по делото доказателства за установяващи извършването на строително-монтажни работи в претендирания от ищеца обем, без да отчете факта, че актовете обр. 19 от 02.10.2008 г. и издадената въз основа на тях фактура от 03.06.3009 г. са подписани само от изпълнителя; че фактурата не е осчетоводена от възложителя и че отказът на възложителя да получи изпратените му документи не може да се разглежда като създаване на пречки за приемане на работата, доколкото не е изпълнена предвидената в Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за изготвяне и съставяне на актове и протоколи по време на строителството процедура за документиране и приемане на СМР, според която е възможно и допустимо заместване на неявилата се страна от органа, издал разрешението за строеж. Изрично оплакване е релевирано и във връзка с оценката на приетите по делото заключения на техническата експертиза, както и на показанията на допуснатия на ищеца свидетел, по отношение на които се твърди, че са заинтересовани предвид родството по права линия на свидетеля с управителя на дружеството-изпълнител.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал допускането на касационното обжалване на въззивното решение с твърдението, че същото е постановено в противоречие с практиката на Върховен касационен съд „по сходни казуси, отнасящи се до сключени договори за изработка и условията на приемане на възложената работа и респективно заплащане на възнаграждение”. В подкрепа на заявеното основание са представени множество решения на ВС и ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, отнасящи се до по приложението на чл. 264 и чл. 266 ГПК, а също и до приложението на чл. 136 и чл. 157 ГПК, както и две решения, постановени по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК, имащи характер на задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – решение № 24 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 48 от 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ІІ т. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, подробни съображения за което е изложил в писмен отговор от 09.09.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено съществуването на задължение на дружеството-касатор за сумата 19 516.97 лв., въззивният съд е приел за доказано, че в изпълнение на сключения между страните договор от 03.12.2007 г. ищецът [фирма], [населено място] е извършил строително-монтажни работи, възлизащи на общата стойност, посочена в съставените от него протоколи акт обр. 19 и данъчни фактури, в т. ч. и процесните актове от 02.10.2008 г. и данъчна фактура № 18140 от 03.06.2009 г. Този извод е направен въз основа на обстоен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, като решаващо значение е отдадено на заключението на допуснатата в първоинстанциноното производство тройна техническа експертиза. Въззивният съд е изложил подробни съображения, защо възприема именно това заключение, а не заключението на единичната експертиза, като се е аргументирал с това, че заключението е съобразено с уговорките между страните относно начина на изчисляване на бруто площта на положената топлоизолационна система /без да се изключва площта на светлите отвори/ и с действително възложения и изпълнен обем работи, включващ и такива, които са възложени устно от ответното дружество – факт, приет за доказан от показанията на свидетеля Вл. П.. Като неоснователно е преценено възражението на ответника по иска за липса на приемане на извършената работа по процесните актове обр. 19, обосновано с неподписването на същите и на издадената въз основа на тях фактура от 03.06.2009 г. С оглед представените доказателствата, че посочените документи са изпратени на ответника и че същият е отказал да ги приеме, решаващият състав е счел, че възложителят не е осигурил своето съдействие и участие в процеса по приемането на работата като страна по договора, поради което не може да черпи благоприятни правни последици от неизпълнение на своето задължение по чл. 264, ал. 1 ЗЗД и работата следва да се счита приета. В тази връзка е съобразена и практиката на ВКС /решение № 48 от 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ІІ т. о./, според която, приемането може да бъде не само изрично, но и с конклудентни действия. За несъстоятелно въззивният съд е счел и твърдението на ответника за неизпълнение на процедурата по чл. 5 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за изготвяне и съставяне на актове и протоколи по време на строителството, като се е позовал на разпоредбата на ал. 4, предвиждаща, че липсата на подпис на неявилата се страна не е основание за обявяване акта или протокола за недействителен, както и на приетото в решение № 638 от 24.10.2008 г. по т. д. № 302/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. относно характера на протоколите обр. 19 като количествено-стойностни актове за извършени СМР, а не на приемателни актове.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко следва да се отбележи, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е посочил конкретно материалноправния въпрос, който, според него, е решен в противоречие с практиката на ВКС, а поддържа твърдение, че въззивното решение противоречи на практиката „по сходни казуси, отнасящи се до сключени договори за изработка и условията на приемане на възложената работа и респективно заплащане на възнаграждение”. При тази обща формулировка, следва да се приеме, че като значим за делото е поставен въпросът за приложението на чл. 264, ал. 1 ЗЗД и в частност за това, как следва да се установи приемането на извършената работа. Макар и релевантен за изхода на конкретното дело, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, така поставеният въпрос, обаче, не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на него не са налице поддържаните основания. Доколкото касаторът се позовава както на решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, така и на решения, постановени по реда на новия ГПК, настоящият състав счита, че в случая е релевирано не само основанието по т. 1, но и основанието по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
На първо място, не може да се приеме, че постановеното от въззивния съд решение е в отклонение от цитираната задължителна съдебна практика. Едното от цитираните две решения по чл. 290 ГПК – решение № 48 от 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ІІ т. о. – има задължителен характер по разрешените с него правни въпрос за това следва ли извършената работа по договора за изработка с предмет строително-монтажни работи на сграда или части от нея в груб строеж да бъде изрично приета, за да се дължи възнаграждение за нея и за това приемане важат ли правилата на чл. 170 ЗУТ. Според касатора, противоречието с посочения акт се изразява в това, че съдът не е съобразил заключението на техническата експертиза за отклонение от одобрения архитектурен проект. Този въпрос, обаче, е относим към преценка на събраните по делото доказателства, правилността на която е предмет на самия касационен контрол и не може да бъде проверявана на етапа на неговото допускане. Още повече, че в случая отказът на възложителя за заплащане на исковата сума е обоснован не с несъответствието на работата с одобрения проект, а с твърдението, че се претендира стойността на по-голям обем работи от този, възложен с договора от 03.12.2007 г. Липсва противоречие и с другото решение, представляващо задължителна съдебна практика – решение № 24 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2008 г. на ІІ т. о., в което е прието, че възнаграждението по чл. 266, ал. 1 ЗЗД се дължи за изпълнена и приета работа, като тежестта за доказване, че има отклонение от възложената работа в количествено и качествено отношение, тежи върху възложителя. Освен това, следва да се отчете, че посоченото решение е постановено при различна от настоящата фактическа обстановка, като разликата е в това, че във връзка с приемането на изпълнението страните са съставили изричен протокол, съдържащ констатации за неизпълнение на част от строителните работи и лошо изпълнение на друга част от тях, докато в настоящия случай възложителят изобщо не е заявил становище по едностранно съставените от изпълнителя и изпратени му протоколи обр. 19. Ето защо, твърдението на касатора, че е налице сходство в случаите, се явява неоснователно.
Настоящият състав намира, че липсва противоречие между обжалваното решение и представената с изложението казуална практика на ВКС по приложението на чл. 264 и чл. 266 ЗЗД, обективираща последователно застъпваното становище, че възнаграждение се дължи само за приетата от възложителя работа и че приемането на работата включва два момента – фактическо получаване на изработеното от поръчващия и признанието, че то съответства на поръчаното. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика, включително и по въпроса за доказателствената стойност на неподписания от възложителя на работата протокол акт обр. 19, разгледан в решение № 638 от 24.10.2008 г. по т. д. № 302/2008 г. на ІІ т. о. Изводите, обаче, до които е достигнал решаващият състав във връзка с обема и приемането на извършените от касатора строително-монтажни дейности, са направени на база конкретните факти и доказателства по делото, чиято преценка е в неговата изключителна компетентност на правораздавателен орган, а правилността й, както беше посочено вече, е извън рамките на производството по чл. 288 ГПК.
Що се отнася до решенията на ВС, касаещи приложението на чл. 136 и чл. 157 ГПК /отм./, същите не следва да бъдат обсъждани, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва изрично поставен въпрос във връзка с посочените норми.
С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 928 от 20.06.2011 г. по в. гр. д. № 864/2011г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: