О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
София, 09.04.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на десети март и две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 966/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. А. К. от гр. П. срещу решение № 157 от 13.07.2009 г. по гр. д. № 190/2008 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 2* от 15.12.2007 г. по гр. д. № 1035/2007 г., е уважен предявеният от “К” АД, гр. С. иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на “И” ЕО. , гр. С. сключеният между “П” ЕО. , гр. П. и Л. А. К. от гр. П. договор за продажба на недвижим имот – нива от 6643 кв. м, находяща се в м. “К”, имот № 2* по плана на земеразделяне в землището на с. Т., Община М., Област П. , обективиран в нотариален акт № 37, том І, рег. № 1* нот. д. № 33/2007 г. на Нотариус Н. Х. – С. с район на действие – района на Пловдивски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Изложени са подробни съображения срещу извода на Пловдивски апелативен съд за наличие на предпоставките на чл. 135 ЗЗД, като основният довод е за неприложимост на Павловия иск по отношение на действията, извършени от поръчителя. Освен това се твърди, че съдът неправилно е преценил представените по делото доказателства и необосновано е преценил продажбата на процесния недвижим имот като увреждаща интереса на банката-кредитор. Касаторката релевира изрично оплакване и за необсъждане на въпроса дали тя е имала съзнанието, че управляваното от съпруга й търговско дружество е поръчител на банката и че с продажбата същата е увредена.
Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значим за конкретния спор материалноправен въпрос, по отношение на който са осъществени всички основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК. Като такъв е изведен въпросът: приложим ли е искът по чл. 135 ЗЗД за действия, които са извършени от поръчителя, доколкото същият е страна по акцесорното, а не по главното правоотношение.
Ответникът по касация – “К” АД, гр. С. счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Подробни съображения са изложени в писмен отговор от 28.08.2009 г.
Ответникът – “П” ЕО. , гр. П. не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения от “К” АД, гр. С. иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване на договора за продажба на недвижим имот от 02.02.2007 г. за недействителен по отношение на “И” ЕО. , гр. С. което в хода на делото е цедирано вземането на банката-ищец по процесния договор за кредит/, въззивният съд е приел, че извършеното от страна на ответника “П” ЕО. , гр. П., явяващ се поръчител на “П” ЕО. , гр. П., разпореждане с описания в исковата молба недвижим имот представлява действие, увреждащо банката-ищец, извършено в полза на лице от кръга на визираните в чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Пловдивски апелативен съд е счел за незаконосъобразен, като ненамиращ опора в закона, единственият правен аргумент на първата инстанция за отхвърляне на иска по чл. 135 ЗЗД, а именно – че този иск може да бъде проведен само срещу главния длъжник, но не и срещу поръчителя, каквото е качеството на ответника “П” ЕООД. Като неоснователен е преценен и доводът на ответницата Л. А. К., че атакуваната сделка не е довела до увреждане на кредитора, предвид високата степен на обезпеченост на вземането му, като в тази връзка решаващата инстанция е взела предвид настъпилите в хода на делото факти – висящ съдебен спор относно собствеността върху недвижимия имот в с. К., който също е предмет на обезпечение на процесния дълг и погасяване на вземанията на “П” ЕО. по два договора за обществена поръчка от 17.07.2006 г., върху които е учреден особен залог в полза на банката-кредитор.
С оглед мотивите на въззивното решение и твърденията на касаторката в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.
Несъмнено, релевираният като значим за делото въпрос – за приложимостта на Павловия иск спрямо извършените от поръчителя действия – отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаването му предопределя изхода на конкретния спор. Доколкото този въпрос не е предмет на изрична законова регламентация и предвид обстоятелството, че по него липсва както съдебна практика, така и теоретично изясняване, за осъществена по отношение на същия въпрос следва да се приеме и допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – решаването му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Не може да се приеме обаче, че по отношение на този въпрос са осъществени останалите две поддържани основания за допускане на касационно обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
На първо място, не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на Върховен касационен съд. В нито едно от цитираните /и представени/ от касаторката решения на отделни състави на Върховен касационен съд не е стоял въпросът дали в приложното поле на чл. 135 ЗЗД се включват действията и сделките, извършени от поръчителя, като длъжник по акцесорното, а не по главното правоотношение. Във всички тези актове предмет на спора е или самото съществуване на дълга или някой от останалите елементи от фактическия състав на Павловия иск, като общото при всеки от случаите е, че се касае за правоотношение между кредитор и главен длъжник, а не между кредитор и поръчител. Поради това, съдебната практика, на която се позовава касаторката, се явява неотносима към поставения въпрос и същата не може да обоснове допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Недоказано е и второто поддържано основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В подкрепа на същото са посочени единствено решенията на първоинстанционния и на въззивния съд. Съгласно обаче задължителните указания по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, приетите в хода на инстанционното производство противоречиви разрешения на значимия за делото въпрос не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани, не са влезли в сила.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 157 от 13.07.2009 г. по гр. д. № 190/2008 г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на Л. А. К. от гр. П., в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 1396.89 лв.
При неизпълнение на горното указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: