4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
София,12.07.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1034/2011г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и С. И. И. от [населено място] против решение № 173 от 15.06.2011 г. по в. т. д. № 160/2011 г. на Русенски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Русенски районен съд решение № 415 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 8501/2010 г., е уважен предявеният от [фирма], [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 10 000 евро, дължимо солидарно от двамата касатори, произтичащо от запис на заповед от 26.10.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.04.2010 г. до окончателното й изплащане и направените в заповедното производство разноски в размер на 391.12 лв.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изразяват несъгласие с извода на съда за редовност на процесния запис на заповед, като твърдят, че от същия не се установява по несъмнен начин, в чия тежест е възникнало задължението за плащане на сумата 10 000 евро, доколкото е посочен само един поемател – търговското дружество [фирма], а използваното лично местоимение „ние” и множествено число на глаголите „се задължаваме” и „да платим” сочи на повече от един поемател. Освен това, считат, че не е спазено изискването на закона за безусловност на поетото задължение за плащане, предвид поставеното условие „при предявяване”, както и че управителят на дружеството не е имал менителнична представителна власт да задължава същото. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до частична недопустимост на въззивното решение, касаторите релевират произнасянето на съда извън петитума на исковата молба, изразяващо се в признаване дължимостта и на направените в заповедното производство разноски в размер на 391.12 лв.
Допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1 , т. 3 ГПК по въпроса за редовността на записа на заповед от външна страна, с оглед индивидуализацията на издателите, когато „са посочени в множествено число, а е индивидуализиран само един”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмени отговор от 10.10.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 10 000 евро по заповед за незабавно изпълнение № 1899 от 13.04.2010 г., издадена по ч. гр. д. № 2764/2010 г. на Русенски районен съд по реда на чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед от 26.10.2009 г., въззивният съд е приел, че същият е редовен от външна страна менителничен документ, който установява подлежащо на изпълнение вземане за посочената сума в полза на [фирма], [населено място]. Според решаващия състав, въпреки местоимението „ние” и употребата на глаголите в първо лице множествено число, не може да има съмнение, че издател на записа на заповед е търговското дружество [фирма], [населено място], а управителят на същото С. И. И. от [населено място] е негов авалист, действайки в лично качество. За безспорно е счетено и обстоятелството, че задължението за плащане на сумата 10 000 евро е поето безусловно и неотменимо, както и че ефектът е надлежно предявен на издателя чрез получената от него нотариална покана. Доколкото в търговския регистър не е вписано никакво ограничение в представителната власт на управителя по смисъла на чл. 141, ал. 2 ТЗ, като неоснователно съдът е преценил и възражението, че поетото със записа на заповед задължение не обвързва търговското дружество-издател. Що се отнася до заключението на допуснатата в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, констатирала липса на счетоводно отразяване на ефекта при [фирма], [населено място] и съдържаща данни за развитието на съществувалите през 2009 г. и 2010 г. търговски отношения между страните, въззивната инстанция е преценила, че същото е ирелевантно за спора, тъй като евентуалното наличие на каузално правоотношение и погасяване на задължението по него не е въведено като възражение и съответно като предмет на делото от страна на ответниците по иска.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставеният от касаторите въпрос за редовността на процесния запис на заповед с оглед на индивидуализацията на неговия издател, не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като същият е изцяло свързан с обсъждането на записа на заповед като писмено доказателство. Изводът, че издател на ефекта е единствено търговското дружество, е направен въз основа съдържанието на записа на заповед. Поради това, преценката на неговата правилност е относима към обосноваността на постановения съдебен акт, която, обаче, подлежи на проверка само ако касационното обжалване бъде допуснато, но е ирелевантна като основание за допускането му. В този смисъл са изричните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отделно от това, предвид формираната по реда на чл. 290 ГПК обилна практика на ВКС относно задължителните реквизити на записа на заповед, по отношение на заявения въпрос не може да се счете за осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че не съществува вероятност обжалваното решение да е частично недопустимо, което, съгласно указанията по т. 1 от цитираното тълкувателно решение, би било самостоятелно основание за частично допускане на касационното обжалване. Произнасянето на съда относно отговорността за разноски в заповедното производство не е предмет на предявения иск по чл. 422 ГПК, а е последица от неговото уважаване. Поради това, не би могло да се приеме, че постановеното въззивно решение е недопустимо в посочената му част.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото и предвид изрично направеното искане, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 850 лв. – адвокатско възнаграждение, чието плащане е удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие № 05517 от 30.09.2011 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 173 от 15.06.2011 г. по в. т. д. № 160/2011 г. на Русенски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] и С. И. И. от [населено място] да заплатят на [фирма], [населено място] направените за настоящото дело разноски в размер на сумата 850 /осемстотин и петдесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: