5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 791
София,02.12.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1749/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. С. Ц. от [населено място] против решение № 1351 от 09.11.2012 г. по т. д. № 1027/2012 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 38 от 17.05.2012 г. по гр. д. № 1120/2011 г., е отхвърлен предявеният от касаторката срещу Б. М. Ц. от [населено място], С. област положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 33 200 лв., произтичащо от запис на заповед от 08.07.2007 г., за който е издадена заповед за изпълнение № 2899 от 16.08.2011 г. по ч. гр. д. № 4259/2011 г. на Старозагорски районен съд.
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Счита, че съдът е заел едностранна позиция, като превратно е тълкувал доказателствата относно правното й положение и нейната доказателствена тежест, а изобщо не е изложил мотиви относно доказателствената тежест на ответницата. Според касаторката, изводът на решаващия състав, че се касае за договор за заем по смисъла на чл. 240 ЗЗД, за обезпечение на който е издаден процесният запис на заповед, е произволен, защото не се подкрепя от нито едно от доказателствата. В касационната жалба е изразено несъгласие и с отказа на въззивната инстанция да обсъди показанията на разпитаните по делото свидетели с оглед забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, като същият е определен като формален и противоречащ на закона, доколкото в случая не става въпрос за установяване сключването на договор, а за установяване на повода, мястото и начина, по който е издаден и подписан процесният запис на заповед.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за конкретното дело са поставени въпросите: 1. „Нарушен ли е материалният закон при положение, че е налице изцяло редовен от външна страна по смисъла на чл. 535 ТЗ запис на заповед, че същият не е оспорен от издателя и е съставен от него, да се отхвърли иск за съществуване на вземане за сумата, отразена в него; 2. Допустимо ли е постановяване на решение без излагане на мотиви.” По отношение и на двата въпроса се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като релевантна за случая практика са посочени: решение № 1088 от 07.07.2003 г. по гр. д. № 1328/2003 г. на ВКС, V г. о.; решение № 94 от 17.04.2008 г. по т д. № 770/2007 г. на ІІ т. о.; решение № 865 от 12.11.2009 г. по гр. д. № 1926/2008 г. на І г. о. и невлязло в сила първоинстанционно решение от 21.12.2009 г. по гр. д. № 3369/2009 г. на Старозагорски районен съд.
С молба вх. № 278 от 14.01.20123 г., с която е изпълнил указанията за представяне на адвокатско пълномощно и за посочване на съдебна практика в подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторката е поставила допълнително още един въпрос – за приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Доколкото обаче този въпрос е заявен след изтичането на срока по чл. 287 ГПК, същият изобщо не следва да бъде взет предвид в производството по допускане на касационното обжалване.
Ответницата по касация – Б. М. Ц. от [населено място], С. област – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 12.03.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 33 200 лв. по заповед за изпълнение № 2899 от 16.08.2011 г. по ч. гр. д. № 4259/2011 г. на Старозагорски районен съд, издадена по реда на чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед от 08.07.2007 г., въззивният съд е приел, че макар записът на заповед да е редовен от външна страна, същият не установява съществуването на вземане за посочената сума в полза на П. С. Ц. от [населено място] срещу Б. М. Ц. от [населено място], С. област. Този извод е аргументиран с липсата на доказателства в подкрепа на съдържащото се в исковата молба твърдение за наличие на каузално отношение между страните – предаване на сумата 33 200 лв. на ответницата със задължение да я върне на ищцата на посочения в менителничния ефект падеж – 18.08.2008 г., квалифицирано от съда като твърдение за сключен договор за заем по смисъла на чл. 240 ЗЗД. Решаващият състав е приел, че по делото не е установено нито договарянето на паричен заем между страните, нито реалното предаване на заемната сума от ищцата на ответницата, което, поради реалния характер на договора за заем, представлява елемент от фактическия състав на сделката. С оглед въведената в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК забрана за установяване със свидетелски показания съществуването на договори на стойност над 5 000 лв., Пловдивски апелативен съд е преценил, че показанията на разпитаните от първоинстанционния съд свидетели не следва да бъдат взети предвид, тъй като са недопустими.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, тъй като и двата поставени от касаторката въпроса не могат да бъдат определени като значими за изхода на конкретното дело съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на материалноправния въпрос относно наличието на нарушение на материалния закон предпоставя разглеждане по същество на касационната жалба и преценка за основателност на изложените в нея оплаквания, което обаче е възможно само ако бъде допуснато касационното обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК. Изцяло относим към правилността на въззивния акт е и процесуалноправният въпрос за мотивирането на същия. Доводите за липса на мотиви представляват по своята същност оплакване за процесуално нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да бъдат преценявани във връзка с основанията за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това, следва да се отбележи, че твърдението на касаторката за немотивиране на въззивното решение не съответства на данните по делото. В постановения от Пловдивски апелативен съд акт са изложени подробни съображения относно релевантните за спора факти при съобразяване на заявените от страните доводи и възражения. Направените изводи за доказаност или не на същите е резултат от извършената преценка на събраните доказателства, в т. ч. и за тяхната допустимост и относимост, което е в изключителната правораздавателна компетентност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му.
Освен поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради отсъствие на поддържаните по отношение на двата въпроса основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Представените от касаторката съдебни актове на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, не доказват твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС (такава е представена само по първия, но не и по втория въпрос), тъй като с всеки от тези актове е решен казус, фактите и доказателствата по който са напълно различни от тези по настоящото дело, поради което не би могло да се счете, че е налице аналогичност на случаите.
Поради обстоятелството, че по въпросите, свързани с иска по чл. 422 ГПК за съществуване на вземане, произтичащо от запис на заповед, вече е създадена задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, а задължението за мотивиране на съдебните актове следва от ясната и категорична разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК, не може да се счете за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответницата следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 750 лв., чието заплащане е удостоверено в представения договор за правна помощ № 04 от 11.03.2013 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1351 от 09.11.2012 г. по т. д. № 1027/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА П. С. Ц. от [населено място] да заплати на Б. М. Ц. от [населено място], С. област разноски за настоящото производство в размер на 750 /седемстотин и петдесет/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: