4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 943
София, 20.12.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 103/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, [населено място] срещу решение № 159 от 09.11.2011 г. по т. д. № с-44/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-1 състав решение № 24 от 18.01.2011 г. по т. д. № с-38/2004 г. за отхвърляне на предявения от агенцията-касатор срещу Национална компания „Железопътна инфраструктура”-П. 2, [населено място] иск за заплащане на лихва за забава върху сумата 46 027.15 лв., представляваща стойността на установена липса на военновременни запаси, за периода от датата на завеждане на исковата молба – 04.05.2004 г. – до датата на възстановяване на запасите – 21.08.2008 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, тъй като съдът не е взел предвид, че с нотариалната покана изх. № Ю-01-531 от 14.04.2004 г., а също и с исковата молба, кредиторът е упражнил произтичащото от разпоредбата на чл. 65 ЗЗД право да избере начина за обезщетяването си, като вземането му в натура е трансформирано в търсене на левовата равностойност с ДДС на съхраняваните вещи /пайнерови греди/. Касаторът изразява несъгласие и с извода, че поради извършеното в хода на процеса възстановяване на липсващите военновременни запаси за него не са настъпили вреди и не се е породило вземане за законна лихва върху стойността на вещите за периода, докато същите не са били в наличност в ответника-съхранител, като счита, че решаващият състав неоснователно не е приложил разпоредбата на чл. 13, ал. 4 от Наредбата за условията и реда за организиране на дейностите по държавните резерви и военновременните запаси.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като релевантни за конкретното дело въпроси, обосноваващи допускане на касационния контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, касаторът посочва въпросите: „че е прието за неоснователно позоваването на разпоредбата на чл. 13, ал. 4 от Наредбата за условията и реда за организиране на дейностите по държавните резерви и военновременните запаси, която установява, че щетите, които са причинени на ДАДРВВЗ от неправилно съхраняване, опазване и обновяване на материалите, заделени за държавни резерви и военновременни запаси, са за сметка на съхранителя” и „че не е обсъдено правото на влогодателя, произтичащо от чл. 65 ЗЗД, на избор по отношение на начина, по който да бъде възмезден на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД”. В подкрепа на твърдението си за противоречиво решаване на посочените въпроси касаторът се позовава на въззивно решение № 298 от 05.12.2007 г. по в. гр. д. № 308/2007 г. на Великотърновски апелативен съд.
Ответникът по касация – Национална компания „Железопътна инфраструктура”-П. 2, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционния акт, с който е отхвърлен предявеният от Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, [населено място] срещу Национална компания „Железопътна инфраструктура”-П. 2, [населено място] иск за заплащане на лихва за забава върху сумата 46 027.15 лв., представляваща стойността на установена липса на военновременни запаси, за периода от датата на завеждане на исковата молба – 04.05.2004 г. – до датата на възстановяване на запасите – 21.08.2008 г., въззивният съд, като е отчел безспорния по делото факт, че в хода на процеса липсващите 14 броя пайнерови греди, откраднати от трето за спора лице, за което същото е било осъдено по нохд № 62/2004 г. на Карловски районен съд, са били възстановени, е приел, че в случая не е налице основание за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Този извод е обоснован с обстоятелството, че предмет на престацията на ответника-влогоприемател не е парично задължение, при неизпълнение на което би могло да се претендира обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а неговите задължения са: да пази вещта с грижата на добър стопанин, да не я използва без съгласието на влогодателя и да я върне при поискване на влогодателя. Според съдебния състав отговорността на ответника за заплащане на лихви би могла да бъде ангажирана единствено ако предадените на влог вещи не са били възстановени на влогодателя и предмет на неговата искова претенция е възстановяване на равностойността им. От друга страна, неоснователността на претенцията е мотивирана и с неангажирането на доказателства за претърпени от ищеца вреди за периода, през който вещите са били извън патримониума му, т. е. от установяване на липсите до датата на възстановяването на вещите, поради което за неоснователно е преценено позоваването на чл. 13, ал. 4 от Наредбата за условията и реда за организиране на дейностите по държавните резерви и военновременните запаси.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора два въпроса не отговарят на общото изискване за значимост за конкретното дело, разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според посочената задължителна съдебна практика, материалноправният или процесуалноправният въпрос, с който е обосновано допускането на касационния контрол, не може да се отнася до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждането на събраните по делото доказателства. Именно такава е и настоящата хипотеза. Изложените от касатора съображения във връзка с допускане на касационното обжалване, повтарящи напълно доводите в самата касационна жалба, представляват по своята същност оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на въззивния акт и са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касирането му, но не могат да бъдат преценявани едновременно и като основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационния контрол.
Отделно от това, поддържаното от касатора основание е и недоказано. Доколкото в приложеното въззивно решение липсват данни да е влязло в сила, в съответствие с указанията по т. 3 от цитираното по-горе тълкувателно решение, същото не може да бъде съобразявано като „практика на съдилищата” при преценката дали е налице противоречиво решаване на заявените въпроси.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 159 от 09.11.2011 г. по т. д. № с-44/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: