6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 622
София,10.10.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1036/2012г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 887 от 01.06.2012 г. по гр. д. № 143/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено постановеното от Монтански окръжен съд решение от 10.10.2011 г. по т. д. № 218/2011 г. и предявеният от същото дружество срещу Емилия И. Й. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е отхвърлен за сумата 16 890.09 лв. (разлика между присъдената от първоинстанционния съд сума 28 602.28 лв. и приетата за дължима от въззивния съд сума 11 712.19 лв.), за която е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 14682010 г. на Монтански районен съд.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушениe на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Излага подробни съображения срещу приетата от въззивния съд недължимост на лизинговите вноски и други разходи по процесния договор за финансов лизинг за периода от м. февруари 2009г. до м. май 2009 г. поради това, че през посочения период автомобилът не е бил във владение на ответницата. Счита, че този извод е в противоречие с направеното от самата ответница в отговора на исковата молба признание на факта, че автомобилът е иззет от владението й именно през м. май 2009 г., когато е прекратен договорът за лизинг с отправеното до нея уведомление от лизингодателя, като едва с въззивната жалба е заявено възражение, че автомобилът е иззет през м. февруари 2009 г. Според касатора, това възражение е преклудирано, а освен това е и недоказано, тъй като единственото ангажирано в негова подкрепа доказателство са показанията на свидетел, допуснат и разпитан във въззивното производство в нарушение на преклузивните срокове по ГПК.
В касационната жалба е изразено несъгласие и с извода, че процесният запис на заповед не обезпечава задълженията, които не произтичат пряко от договора за лизинг, а за възникването им е необходимо осъществяването на допълнителен юридически факт – неизпълнението от страна на лизингополучателя, поради което е отречена дължимостта на лихви, неустойки и такси, в т. ч. и таксата за връщане на лизинговия автомобил.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за делото, с твърдението, че са решени в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, са поставени въпросите: „1. В случай, че с цел обезпечаване на изпълнението на договор за финансов лизинг лизингополучателят е издал запис на заповед, за който страните изрично са се договорили, че обезпечава всички искове на лизнгодателя, произтичащи от договора, записът на заповед обезпечава ли изпълнението на всички вземания на лизингодателя, включително лизингови вноски, наказателни лихви, такси и разноски по договора или записите на заповед гарантират плащане само на вземания за лизингови вноски; 2. Основателна ли е претенцията на лизингодател срещу лизингополучател, предявена на основание издадени в негова полза записи на заповед, доколкото същата съответства по размер на вземанията на лизингодателя по договора за финансов лизинг, станали изискуеми към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; 3. Ако лизингодателят и лизингополучателят са се съгласили, че лизингополучателят издава записи на заповед за обезпечение на всички искове на лизингодателя по договора за финансов лизинг, ефектите обезпечават ли вземанията по договора за финансов лизинг, възникнали в резултат на забава на длъжника при плащане на лизинговите вноски по действащия погасителен план; 4. Законосъобразно ли е събирането на доказателства за установяване на факт от значение за решаване на делото, ако за този факт няма спор между страните, тъй като за него е налице признание от страната, за която този факт е неблагоприятен (чл. 175 ГПК)”.
В подкрепа на твърдението за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС касаторът се позовава съответно по първите три въпроса – на решение № 615 от 20.08.2007 г. по т. д. № 283/2007 г. на ВКС, ТК; решение № 390 от 24.04.2008 г. по т. д. № 25/2008 г. на ВКС, ТК; решение № 78 от 17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на І т. о. и решение № 121 от 01.07.2009 г. по т. д. № 55/2009 г. на ІІ т. о., а по четвъртия въпрос – на решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ІV г. о.
Ответницата по касация – Емилия И. Й. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 23.10.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от [фирма], [населено място] срещу Емилия И. Й. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен за сумата над 11 712.19 лв. до сумата 28 602.28 лв., въззивният съд е приел, че за разликата между посочените суми претенцията е неоснователна и подлежи на отхвърляне. Решаващият състав е отчел безспорния между страните факт, че процесните два записа на заповед от 25.03.2008 г., всеки за сумата 17 394.36 евро и с падеж съответно 01.04.2008 г. и 01.04.2009 г., са издадени за обезпечаване на задълженията на ответницата, произтичащи от сключения с ищцовото дружество на същата дата 25.03.2008 г. договор за финансов лизинг №[ЕИК]. Като неизпълнени, с оглед заключенията на допуснатите по делото единична и тройна счетоводни експертизи, въззивният съд е счел задължението на ответницата за плащане на лизинговите вноски за м. декември 2008 г. и м. януари 2009 г. в общ размер 6 458.16 лв., както и задълженията й за плащане на сумата 805.03 лв. – данък МПС за 2008г. и за плащане на сумата 4 449 лв. – местен данък за автомобила за 2008г. По отношение на всички останали суми, дължими по договора за периода от м. февруари 2009 г. до м. май 2009 г. – лизингови вноски, данък за автомобила за 2009 г. в размер на 1 146.93 лв., четвърта вноска по застраховка „Автокаско” в размер на 2 669.45 лв. и такса за връщането на автомобила в размер на 1 680 лв., съдът е преценил, че не може да бъде ангажирана отговорността на ответницата, тъй като същата е била лишена от ползването на лизинговата вещ през посочения период. Този извод е направен с оглед доказателствата по делото – данните от заключението на единичната експертиза и показанията на разпитания свидетел, от които се установява, че в началото на м. февруари 2009 г. автомобилът е бил иззет от държането на ответницата Емилия Й., за което същата е получила уведомление чрез съобщение по мобилния си телефон. Според решаващия състав, за дължимостта на лизинговите вноски и другите плащания е без значение обстоятелството, че формалното прекратяване на договора е извършено на 28.05.2009 г., тъй като лизингополучателят не може да бъде задължен да заплаща на лизингодателя възнаграждение за вещ, която не се намира в негово държане.
Отделно от това, въззивният съд е счел за недължима и претендираната от ищеца сума в размер на 4 189.23 лв. по съображения, че записите на заповед са издадени като обезпечение на задълженията на ответницата по договора за лизинг, но не обезпечават задълженията, които не произтичат пряко от договора, а за възникването им е необходимо осъществяването на допълнителен юридически факт, какъвто е неизпълнението на лизингополучателя и затова същите не обезпечават последиците от тези факти, каквито са вземанията за обезщетение за забава или за вреди, неустойки и други такива.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поставените от касатора материалноправни въпроси не е осъществено общото изискване на закона (чл. 280, ал. 1 ГПК) да са значими за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Изводът за това, дали процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на задълженията за плащане само на лизинговите вноски по процесния договор за лизинг (който извод е направен поради факта, че сумата по всеки от записите на заповед представлява всъщност сборът от лизинговите вноски 1 449.53 евро /без ДДС/ за една година (1 449.53 х 12 = 17 394.96 евро), или представлява обезпечение и на всички други плащания във връзка с договора, в т. ч. и такива, породени от виновното му неизпълнение, е относим изцяло към преценката на събраните по делото доказателства и на конкретни клаузи от сключения между страните договор за лизинг, вкл. и Общите условия на лизингодателя. Проверката обаче на правилността и обосноваността на тази преценка, която е част от изключителната правораздавателна компетентност на съда, може да бъде извършвана само в рамките на вече допуснат касационен контрол, но не и в производството по допускането му.
Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване по поставените материалноправни въпроси. Освен това, по отношение на същите не са осъществени и поддържаните основания. Практиката на която се позовава касаторът, касае принципния въпрос за необходимостта да се изследва връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение (която връзка в случая изобщо не е била предмет на спор между страните). Именно защото изводите, които се съдържат в цитираните актове, са обусловени от преценката на конкретните факти и доказателства по всяко от делата, не може да се приеме, че е налице твърдяното противоречие в съдебната практика. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – същото е заявено само формално – чрез цитиране на правната норма, без да са изложени съображения в подкрепа на значимостта на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по отношение на процесуалноправния въпрос. Поставянето на същия е резултат от невярното твърдение на касатора за липса на спор между страните относно факта, че лизинговият автомобил е върнат от ответницата през м. май 2009 г. Действително, в отговора на исковата молба се съдържа подобно твърдение на ответницата. Още в хода на първоинстанционното производство, обаче, е възникнал спор относно датата на изземване на автомобила, поради което на ответницата е допуснат свидетел за установяване на заявените от нея обстоятелства, а ищецът е задължен да представи протокола за изземване/връщане на автомобила и поради неизпълнение на това задължение в с. з. на 15.09.2011 г., на основание чл. 161 ГПК, съдът е приел за доказан факта, че ищцовото дружество е иззело автомобила от ответницата в началото на м. февруари 2009 г., т. е. към твърдяния от нея момент. С оглед на това, не може да се счете, че в случая е налице признание на неблагоприятен за страната факт по смисъла на чл. 175 ГПК ( напротив – за доказан е признат благоприятен за ответницата факт), поради което липсва основание да се приеме, че обжалваният акт е в отклонение от цитираното от касатора решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК – решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ІV г. о.
Като неоснователно следва да се прецени и искането за допускане на касационното обжалване по посочения въпрос на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от една страна, поради немотивираността на същото, а от друга страна – защото, освен, че е достатъчно ясна и ненуждаеща се от тълкуване, по приложението на нормата на чл. 175 ГПК вече е налице задължителна съдебна практика (на такава именно се позовава и самият касатор).
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 887 от 01.06.2012 г. по гр. д. № 143/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: