О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
София, 13.07.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 512/2010г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Х. И. Х. от гр. С. против определение № 3* от 11.03.2010 г. по ч. гр. д. № 1979/2010 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 24 състав определение от 20.11.2009 г. по гр. д. № 50860/2009 г. за прекратяване на производството по същото дело.
Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда, че в случая защитата на правото на собственост не може да бъде реализирана по реда на чл. 109 ЗС, предвид факта, че обектът, предмет на искова защита, понастоящем не съществува /същият е разрушен/. Изложени са подробни съображения в подкрепа на становището, че собственикът разполага със законово призната възможност да претендира възстановяване на имота в състоянието, в което той се е намирал преди нарушението, като направи избор дали да иска от ответника да построи отново разрушения имот или да иска присъждане на обезщетение за вреди в размер на неговата равностойност.
В изпълнение на дадените му с разпореждане от 16.04.2010 г. указания, частният жалбоподател е депозирал изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което твърди, че са налице всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Според него, въззивното определение съдържа произнасяне по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос и по-конкретно по въпросите: дали процесната къща-магазин представлява родово или индивидуално определена вещ и допустима ли е защитата на правото на собственост върху същата чрез исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС. По отношение на материалноправния въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по процесуалноправния въпрос – че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 31 от 1985 г. на ОСГК на ВС и че е решаван противоречиво от съдилищата. В подкрепа на твърдението за противоречие в съдебната практика е представено решение от 30.12.2005 г. по гр. д. № 4526/2003 г. на СГС, ІІ Г състав.
Ответникът по частната касационна жалба – “Е” О. , гр. С. оспорва същата и моли за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 02.06.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е прекратено като недопустимо производството по делото, образувано по обективно съединени искове с правно основание чл. 108 и чл. 109 ЗС, въззивният съд е прел, че защитата чрез предявяване на собственически искове – ревандикационен иск по чл. 108 ЗС и негаторен иск по чл. 109 ЗС – е допустима само ако се касае за индивидуално определена вещ, която съществува реално към момента на предявяването на исковете, което условие в случая не е изпълнено. Предвид безспорния факт, че към датата на депозиране на исковата молба в съда собствената на ищеца къща-магазин вече е била разрушена, решаващият състав е преценил, че единствената възможност за собственика остава евентуално да търси равностойността на разрушения имот.
С оглед мотивите на въззивното определение, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко, следва да се отбележи, че поставеният от частния жалбоподател материалноправен въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК – да е значим за конкретното дело, т. е. да обуславя неговия изход. Неоснователно е поддържаното в тази връзка твърдение, че въззивният съд е определил къщата-магазин, притежавана от ищеца, като родово определена вещ. В мотивите на обжалвания акт не се съдържа подобен извод. Приетото от решаващия състав, че в случая “няма индивидуално определена вещ, която да се намира във владение или държане на ответника и която да бъде върната на ищеца”, не означава, че съдът е преценил вещта като родово определена и че това е причината да приеме за недопустими предявените за защитата й искове. Недопустимостта на претенциите е аргументирана ясно и недвусмислено с несъществуването на вещта, т. е. с липсата на обект, за който може да бъде постановено връщането му на ищеца или въздържане от неоснователни действия. Поради отсъствието на посочената обща предпоставка, не подлежи на преценка наличието на допълнителното изискване, специфично за поддържаното по отношение на материалноправиня въпрос основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационният контрол не следва да бъде допуснат и по релевирания от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос, независимо, че същият може да бъде определен като значим за изхода на делото, доколкото решаването му е обусловило прекратяване на производството.
По отношение на този въпрос не са изпълнени предпоставките на нито едно от поддържаните основания – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
От една страна, не може да се приеме, че е налице твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика. В Тълкувателно решение № 31 от 1985 г. на ОСГК на ВС, на което се позовава частният жалбоподател, е прието, че негаторният иск представлява допустимо средство за защита на правото на собственост и при извършване на строеж в съсобствен или съседен имот, упражняването на което може да се изрази в премахване на строежа, доколкото същият представлява незаконен строеж или е в отклонение от разрешението за строеж и другите строителни книжа. Атакуваното определение не е в отклонение от цитираната практика. Всъщност тази практика изобщо не е пряко относима към предмета на настоящия спор, т. е. допустим ли е собственически иск при несъществуване на самата вещ. Посоченото тълкувателно решение е относимо към процесния случай дотолкова, доколкото в него е дадено общо разяснение за това какъв е обемът на защитата на собственика, която му осигурява искът по чл. 109 ЗС, както и за предпоставките за уважаването на такъв иск. Тези принципни постановки са съобразени в обжалваното определение, за което въззивният съд изрично се е позовал на цитираното тълкувателно решение. Поради липсата обаче на идентичност на конкретно разрешения в двата акта въпрос, не може да се приеме, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На второ място, недоказано е и твърдението за противоречиво решаване на въпроса за допустимостта на исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС в съдебната практика. Представеното в тази връзка решение от 30.12.2005 г. по гр. д. № 4526/2003 г. на Софийски градски съд, ІІ Г състав не може да обоснове приложимост на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид липсата на данни същото да е влязло в сила, в какъвто смисъл са изричните указания по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване на атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 3* от 11.03.2010 г. по ч. гр. д. № 1979/2010 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: