3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
София,17.04.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осeмнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2123/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. М. И. от [населено място] срещу решение № 341 от 24.02.2014 г. по гр. д. № 2213/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2592 от 09.04.2013 г. по гр. д. № 3636/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, І-12 състав. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Гаранционен фонд срещу касатора иск с правно основание чл. 91 ЗЗ /отм./ за сумата 75 000 лв., ведно със законната лихва върху същата от датата на подаване на исковата молба – 06.03.2012 г. – до окончателното й изплащане.
К. моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно. Изразява несъгласие с направения в него извод, че вземането на Гаранционен фонд, предмет на предявения регресен иск, не е погасено по давност, като счита, че в противоречие със закона и съдебната практика въззивният съд е приел за приложима в случая общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД.
Като значим за допускане на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „При настъпване на застрахователно събитие, по което следва застрахователят да плати застрахователно обезщетение, кой е началният момент, когато започва да тече давностният 3 г. срок по чл. 111,б. „б” ЗЗД”. По отношение на същия се твърди, че е решен в противоречие с решение № 72 от 30.04.2009 г. по т. д. № 475/2008 г. на ІІ т. о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – Гаранционен фонд, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 23.01.2014г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Гаранционен фонд – [населено място] срещу Н. М. И. от [населено място] иск по чл. 91, ал. 1 ЗЗ /отм./ за сумата 75 000 лв., въззивният съд е приел, че с извършеното плащане на обезщетенията на лицата, пострадали в причиненото от ответника Н. М. И. пътно-транспортно произшествие от 23.11.2003 г. ищецът се е суброгирал в правата на тези лица. Наличието на предпоставките по чл. 88, ал. 1, т. 1, б. „б” ЗЗ /отм./ – виновно извършено деяние от ответника като водач на лек автомобил, за който не е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност”, както и настъпването на вреди от същото за лицата, на които Фондът е изплатил обезщетение – са счетени за установени от влязлата в сила присъда от 15.06.2006 г. по нохд № 723/2005 г. на СГС. Като неоснователно решаващият състав е преценил направеното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност. В тази връзка, съобразявайки конкретно посочена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че доколкото произтича не от застрахователно правоотношение, а от закона, процесното вземане се погасява с изтичането на петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, която, с оглед момента на плащане на обезщетенията на увредените лица – 14.10.2008 г. и 17.10.2008 г., не е изтекла към датата на завеждане на исковата молба – 06.03.2012 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко следва да се посочи, че поставеният въпрос не е релевантен за изхода на делото, тъй като спорът е за вземане на Гаранционен фонд по регресен иск, а не за вземане на застрахователя по пряк иск срещу делинквента. Поради това, решението на ВКС, на което се позовава касаторът, се явява неотносима за случая съдебна практика. В действителност, значим за делото е въпросът за приложимата давност по отношение на Гаранционен фонд при предявен срещу делинквента регресен иск. По този въпрос съществува непротиворечива практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 178 от 21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 15 от 04.02.2011 г. по т. д. № 326/2010 г. на ІІ т. о., според която вземането на Гаранционен фонд за платеното на увреденото лице застрахователно обезщетение се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, чийто начален момент е датата на плащането. Наличието на посочената практика изключва възможността за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280,ал. 1, т. 3 ГПК, а съответствието на въззивното решение с нея – изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 341 от 24.02.2014 г. по гр. д. № 2213/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: