5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 925
София, 11.12.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 12/2012г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания [фирма], [населено място] срещу решение № 299 от 15.06.2011 г. по в. гр. д. № 309/2011 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 1695 от 03.12.2010 г. по гр. д. № 2862/2009 г. относно уважаването на предявените от М. С. Ч. от [населено място] и М. С. К. от [населено място] искове по чл. 226, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за смъртта на техния баща С. М. Ч., причинена при пътно-транспортно произшествие от 18.05.2007 г., в размер на по 35 000 лв. заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на произшествието до окончателното им изплащане.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността му за заплащане на претендираните застрахователни обезщетения, като твърди, че същият е в противоречие с данните по делото за отсъствие на валидно застрахователно обезщетение, от една страна, предвид липса на предвидената в закона писмена форма на застрахователната полица /липса на подпис на застрахованото лице/ и от друга страна, предвид извършеното от застрахователя в писмо от 13.02.2007 г. прекратяване на застрахователния договор преди настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие поради неплащане на втората разсрочена вноска от застрахователната премия. Според касатора, непроизнасянето на въззивния съд по заявените от него възражения за недействителност на застрахователния договор, основани на твърдението за неспазване на изискването за форма и за наличие на застрахователен интерес, представлява нарушение на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК. Освен това, в касационната жалба са развити подробни съображения и срещу неприетото от съда съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице; срещу размера на присъдените обезщетения, считан от касатора за завишен, както и срещу присъждането на законната лихва върху обезщетенията от датата на деликта. Релевирано е също оплакване и за недопустимост на обжалвания акт, обоснована с недопустимостта на предявените искове, произтичаща от липсата на валидно застрахователно правоотношение за автобуса, с който е причинено процесното пътно-транспортно произшествие.
Като значим за конкретното дело въпрос, с който е аргументирано допускането на касационно обжалване, е посочен въпросът за правото на обезвреда за неимуществени вреди в случаите, при които към датата на деликта не е налице валиден и действащ застрахователен договор, прекратяването на който е осъществено посредством изрично изявление на застрахователя поради неплащане на вноска по разсрочената застрахователна премия. По отношение на този въпрос се поддържа, че е „от значение за точното прилагане на закона”:
Ответниците по касация – М. С. Ч. от [населено място] и М. С. К. от [населено място] – заявяват становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 03.10.2011 г. Претендират присъждане на разноски за касационната инстанция.
Ответникът – С. В. С. от [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до касационно разглеждане в писмен отговор от 12.12.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му от ответника-застраховател част, с която на двамата ищци са присъдени по 35 000 лв. обезщетение по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ, въззивният съд е приел за доказани всички предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя ЗК [фирма], визирани в чл. 226, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 45 ЗЗД: виновно и противоправно деяние от страна на застрахован при ответното дружество водач /пътно-транспортно произшествие от 17.05.2007г./, в резултат на което е настъпила смъртта на техния баща С. М. Ч. и от която същите са претърпели неимуществени вреди в размер на посочената сума.
Като неоснователно решаващият състав е преценил основното възражение на ответното дружество за недължимост на претендираните обезщетения – липса на застрахователно правоотношение към датата на произшествието, дължаща се на едностранното му прекратяване поради неплащане на втората разсрочена вноска от застрахователната премия. Съдът е приел, че с извършената след сключване на застрахователния договор продажба на процесния автобус, новият собственик /делинквентът С. С./ е встъпил в правата по този договор и доколкото липсват доказателства да е прекратен поради неплащане на втората разсрочена вноска от премията – същият е продължил да съществува и към датата на деликта. Чрез изричното препращане в тази връзка към мотивите на първоинстанционното решение, въззивната инстанция е споделила извода, че отправеното от застрахователя уведомление от 13.02.2007 г. до предишния собственик на автобуса не е довело до прекратяване на застрахователния договор по реда на чл. 202 КЗ, тъй като няма данни същото да е връчено на титуляра на застрахователното правоотношение, предвид непосочването в него на лицето, на което е връчено.
В обжалвания акт не е уважено и възражението на застрахователя за съпричиняване на вредата от страна на починалото лице, както и за прекомерност на присъдените обезщетения. Изцяло е споделен и изводът относно момента, от който обезщетенията са станали изискуеми и върху тях следва да се присъди законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – датата на произшествието.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, по отношение на поставения въпрос не е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обуславящ изхода на правния спор. Начинът, по който е формулиран, сочи, че въпросът е изцяло относим към правилността на обжалваното решение, тъй като отговорът му предпоставя преценка за това, дали с отправеното от застрахователя до първоначалния собственик на автобуса уведомление от 13.02.2007 г. е настъпило прекратяване на процесния застрахователен договор и по-конкретно от кого е получен посоченият документ, за да се счете, че са осъществени предпоставките на чл. 202 КЗ. Поради това, не може да се приеме, че поставеният от касатора въпрос е в съответствие със задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Освен изложеното, напълно достатъчно за недопускане на касационния контрол е обстоятелството, че единственото поддържано от касатора основание /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/ не е надлежно заявено. Съгласно разясненията по т. 4 от цитираното тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване, докато в случая, както в касационната жалба, така и в депозираното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е въвел само част от това основание – „значение за точното прилагане на закона”.
На последно място, настоящият състав намира, че не е налице и вероятност обжалваният акт да е недопустим, което би било самостоятелно основание да допускането му да разглеждане пред ВКС. Наличието или липсата на действащо застрахователно правоотношение към датата на пътно-транспортното произшествие е обстоятелство, което е относимо към основателността на претенциите по чл. 226, ал. 1 КЗ и съответно към правилността на съдебния акт, а не към допустимостта на същите и съответно към допустимостта на обжалваното решение.
Независимо от посочения изход на делото, искането на ответниците М. С. Ч. от [населено място] и М. С. К. от [населено място] за присъждане на разноски не следва да бъде уважено предвид липсата на доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 299 от 15.06.2011 г. по в. гр. д. № 309/2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: