4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 332
София, 29.04. 2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1926/2013
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение № 462 от 28.02.2013 г. по ч. гр. д. № 763/2013 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е отменено определение от 16.01.2013 г. по т. д. № 2256/2010 г. на Софийски градски съд, VІ-14, с което е оставено без уважение искането на [фирма], [населено място] по чл. 248 ГПК за изменение на определение № 6429 от 23.10.2012 г. по същото дело в частта за присъдените в полза на [фирма] разноски в размер на 5 000 лв., като е постановена отмяна на този акт.
В частната касационна жалба се поддържа становище за недопустимост и неправилност на въззивното определение, аргументирано с твърдението, че: съдът се е произнесъл по недопустима частна жалба, тъй като е недопустимо първоинстанциноният акт да бъде обжалван само в частта за разноските; налице е произнасяне „свръх петитум”, поради това, че искането на частния жалбоподател е за намаляване на адвокатското възнаграждение, а съдът е постановил цялостна отмяна на определението за присъдените разноски; неоснователно е обсъждано изпълнението на изискването по чл. 80 ГПК за представяне на списък за разноските, тъй като същото е без значение за настоящия случай; не е съобразен фактът, че в протокола от последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд е отбелязано представянето на договор за правна помощ, което очевидно е във връзка с присъждане на разноски.
Частният касатор счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като обжалваното определение съдържа произнасяне по съществен процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Като релевантна за случая практика частният касатор е представил съответно: определение № 1 от 05.01.2011 г. по ч. гр. д. № 535/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. и определение № 2267 от 06.12.2011 г. по ч. гр. д. № 3 793/2011 г. на САС /невлязло в сила/ – във връзка с въпроса за допустимостта на въззивния акт; определение № 13 от 13.01.2011 г. по гр. д. № 1527/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и определение № 293 от 13.03.2007 г. по ч. т. д. № 19/2007 г. на ВКС, ІІ т. о. – във връзка с въпроса за дължимостта и размера на адвокатския хонорар в случаите на прекратяване на съдебната процедура.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – оспорва същата като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 10.04.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да отмени определение от 16.01.2013 г. по т. д. № 2256/2010 г. на Софийски градски съд, VІ-14 и да уважи искането на [фирма], [населено място] по чл. 248 ГПК за изменение на определение № 6429 от 23.10.2012 г. по това дело в частта за присъдените в полза на [фирма] разноски в размер на 5 000 лв., въззивният съд е приел, че същото е неправилно. Решаващият съдебен състав е преценил, че в полза на ответника по предявения иск [фирма] изобщо не е следвало да бъдат присъждани разноски по реда на чл. 78, ал. 4 ГПК, тъй като към датата на постановяване на определението за прекратяване на производството по делото – 23.10.2012 г. – от страна на посоченото дружество не е било направено изрично искане за присъждане на разноски /такова не се съдържа нито в отговора на исковата молба, нито е отразено в протокола от съдебното заседание на 23.10.2012 г., в което е даден ход на устните състезания/. Според въззивния съд, искане за присъждане на разноски е заявено едва в писмените бележки на процесуалния представител на ответника, които, с оглед датата на изготвянето им /24.10.2012 г./ и датата на постъпването им в съда /26.10.212 г./, не са могли да бъдат взети предвид при постановяване на определение № 6429 от 23.10.2012г., с което производството по делото е прекратено.
С оглед мотивите на въззивния акт, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваният акт да е недопустим. Неоснователно е становището на частния касатор, че въззивният съд се е произнесъл по недопустима частна жалба, тъй като е недопустимо обжалването на първоинстанционното прекратително определение само в частта за разноските, предвид установения в чл. 248 ГПК изричен ред за допълване или изменение на съдебните актове в частта за разноските. В случая, предмет на подадената от [фирма] частна жалба не е самото определение за прекратяване /№ 6429 от 23.10.2012 г./, а определението от 16.01.2013 г., с което е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК за изменението на това определение в частта за присъдените разноски. Следователно, настоящата хипотеза е напълно различна от тази, разгледана в приложената от частния касатор практика на ВКС – определение № 1 от 05.01.2011 г. по ч. гр. д. № 535/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.
Неоснователен е и доводът за недопустимост на обжалвания акт поради това, че въззивният съд се е произнесъл извън очертаното в жалбата искане. Независимо от изложените съображения за прекомерност на присъденото в полза на ответника по иска адвокатското възнаграждение, в подадената от [фирма] частна жалба се съдържа и искане за цялостна отмяна на първоинстанционния акт. С оглед на това, не може да се счете, че въззивният съд е нарушил принципа за диспозитивното начало и че постановеният от него акт е недопустим.
Настоящият състав намира, че касационният контрол не следва да бъде допуснат и по въпроса, свързан с дължимостта и размера на адвокатското възнаграждение, доколкото не е доказано твърдяното от частния касатор противоречие с практиката на ВКС. От една страна, определенията, на които се позовава частният касатор, нямат характер на задължителна съдебна практика съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС /определение № 13 от 13.01.2011 г. по гр. д. № 1527/2010 г. на ВКС, ІV г. о. е постановено в извънинстанционното производство по чл. 303 ГПК, а определение № 293 от 13.03.2007 г. по ч. т. д. № 19/2007 г. на ВКС, ІІ т. о. – е постановено при действието на отменения ГПК и поради това има характер на казуална, а не на задължителна практика/. От друга страна, липсва и аналогичност на случаите, тъй като цитираните два акта са постановени при напълно различна фактическа обстановка от тази по настоящото дело.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 462 от 28.02.2013 г. по ч. гр. д. № 763/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: