9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
София,19.02.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 229/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1776 от 22.11.2011 г. по т. д. № 550/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Благоевградски окръжен съд решение № 108 от 13.08.2010 г. по т. д. № 448/2009 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване на сключените между същите дружества три сделки за продажба на недвижими имоти, обективирани в нотариален акт № 59, т. ІІІ, рег. № 1390, н. д. № 437/18.07.2008 г.; нотариален акт № 124, т. ІІІ, рег. № 1585, н. д. № 500/19.08.2008 г. и нотариален акт № 168, т. ІІІ, рег. № 1780, н. д. № 542/08.09.2008 г., изповядани от нотариус Сн. К., с район на действие – района на Разложки районен съд, за нищожни поради липса на съгласие, липса на основание, привидност, противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, както и иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване собствеността и владението върху имотите, предмет на атакуваните сделки. С посоченото решение е постановено прекратяване на производството по делото по отношение на ответницата Н. С. С. от [населено място] поради липса на правен интерес от предявените искове.
К. моли за отмяна на въззивното решение като неправилно поради противоречието му със закона и със събраните по делото доказателства, както и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В касационната жалба са изложени подробни съображения срещу извода на съда за отсъствие на всяко от поддържаните основания за нищожност на атакуваните сделки. Според касатора, този извод е резултат от липсата на анализ на многобройните доказателства, сочещи на нищожност на сделките и на необсъждане на релевираните във въззивната жалба и писмената защита доводи и от съобразяването на писмени доказателства /26 броя протоколи за напредък и решаване на проблеми/, приети в нарушение на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК и то без да му е осигурена възможност за запознаване и изразяване на становище по тях. Изрично оплакване е заявено и във връзка с изготвянето на протокола от съдебно заседание на 09.11.2011 г. и отказа на съда да извърши поправката му.
Допускането на касационния контрол е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на конкретното дело въпроси: 1. Правните основания по чл. 26 ЗЗД за нищожност на договорите приложими ли са по отношение на юридическите лица и какви са критериите /различията/ с елементите, формиращи недействителността на договорите по отношение на физическите лица; 2. След като с Договора за управление на проект от 22.05.2006 г. и приложенията към него, наличието на признание, свидетелски показания и писмени доказателства за липса на извършени услуги и плащане на цената на процесните имоти, потвърждаващи обективирано начало на писмено доказателство /т. н. обратно писмо/, не следва ли извода, че сключените нотариални сделки за покупко-продажби са привидни, неистински, симулативни. Изискванията за това в конкретния случай относими ли са в договорните отношения между страните в качеството им на юридически лица; 3. Когато независимо от направените декларации в деня на сключване на сделките за покупко-продажби на процесните имоти, че продавачът е получил, а купувачът е платил на същия договорената сума, след като и двете страни отлично са знаели, че плащане не е правено и същевременно са осъзнавали липсата на намерение за реално възмездяване на даденото, не е ли налице нищожност на договорите за покупко-продажби поради липса на основание при условие, че в исковата молба има твърдения за привидност на сключените сделки; 4. Липсата на законовите предпоставки и условията за погасяване /плащане/ на задълженията на [фирма] по сделките за покупко-продажба спрямо касатора чрез прихващане може ли да породи правните последици на сделката покупко-продажба само въз основа на неверните декларации на участващите страни в същата и не е ли налице в случая нарушение на чл. 103 ЗЗД и заобикаляне на разпоредбите на чл. 183 и чл. 200 ЗЗД; 5. В конкретния случай не са ли нарушени принципите на нравствеността на сделките /чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/, след като непосредствено след изповядването на процесните сделки ответниците вместо плащане са съставили фиктивен договор за консултантски услуги /Договор за управление на проект/, протоколи за свършена работа и прихващане на неплатената цена, които взаимно се изключват и опровергават от представените пак от тях в противоречие с чл. 266, ал. 3 ГПК в с. з. на 09.11.2011 г. 26 броя нови „протоколи за напредък и за решаване на проблеми” по някаква програма „Фидик”, както и на направеното изявление на свидетеля Е. Ц. в същото с. з., че тези протоколи касаели отношенията му само с инвеститора Н. С.-втория ответник по делото и нямали нищо общо с консултантските услуги по контрол и консултации на проектанти, изпълнители, архитекти, адвокати и пр., подробно описани в „договора за управление”; 6. Валидно ли е съгласието за покупко-продажба на дружествен имот, дадено по реда на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ и чл. 24, т. 7 от дружествения договор във връзка с чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, писмено декларирано с условие продажбата да е „на цена, не по-ниска от данъчната оценка на имота” и при съзнателно неспазване на това условие, липсва ли изискуемото от закона съгласие, включително и по отношение на юридическите лица, участващи в гражданския оборот чрез своите представителни органи. Още по-конкретно, когато изрично не е изразено съгласие за неплащане на цената по сделките, налице ли е визираното съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
К. поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и се решават противоречиво от съдилищата, както и че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липса на формирана задължителна съдебна практика по тях. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са представени решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, а на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – първоинстанционни и въззивни решения, за които липсват данни да са влезли в сила.
Ответниците по касация – [фирма], гр. [населено място] и Н. С. С. от същия град– заявяват становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения за това са изложени в представените от тях писмени отговори съответно от 07.03.2012 г. и от 06.03.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], гр. [населено място] обективно съединени искове за прогласяване нищожността на сключените между същите дружества три сделки за продажба на недвижими имоти, въззивният съд е приел, че не е налице нито едно от поддържаните основания по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД. По-конкретно:
Относно твърдяната нищожност на сделките поради опорочено правно-валидно съгласие /волеизявление/ за сключването им:
Въззивният съд е посочил, че в случая следва да се съобрази обстоятелството, че продавач по сделките е юридическо лице-търговско дружество, като с оглед правно-организационната форма на същото /дружество с ограничена отговорност/ приложима по отношение формирането на неговата „воля” е разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, т. е. длъжността на изразител на волята на дружеството-продавач е предоставена на върховния му управителен орган – Общото събрание. С оглед представените по делото 28 броя протоколи от Общото събрание на съдружниците на [фирма] от 16.01.2008 г. и от 27.07.2008 г., подписани от всички съдружници, в които е отразено единодушно взето решение за продажба на обекти от процесния апартаментен комплекс „на цена, не по-ниска от данъчната оценка на апартамента” и за упълномощаването на Н. С. С. в качеството й на управител „да представлява дружеството пред нотариус при изповядване на сделката и да преупълномощава трети лица да я представляват”, решаващият състав е приел, че е налице валидно изразена воля за отчуждаване на процесните имоти. Като недоказано в тази връзка е прието твърдението на ищеца, че съдружникът Р. Качъшка не е взела участие в Общото събрание и дори не е знаела за него. Според решаващия състав, тази теза би издържала, ако посредством заключение на графологична експертиза е установено, че подписите в протоколите не са положени от Р. Качъшка – каквато експертиза е била допусната по искане на ищеца, но впоследствие е била заличена, тъй като самият той се е отказал от изслушването й. Освен това, съдът е посочил също, че всички доводи и аргументи в подкрепа на поддържаната от ищеца теза биха могли да бъдат основателни, ако претенцията му се основаваше на твърдение за недействителност на договорите в хипотезата на чл. 40 ЗЗД, каквато в случая не е заявена.
Относно твърдяната нищожност поради накърняване на добрите нрави:
Въззивната инстанция е преценила, че не е налице нито едно от поддържаните от ищеца проявления на накърняването на добрите нрави. Изразено е разбирането, че отношенията между ищеца като длъжник по договор за банков кредит и [фирма] като ипотекарен кредитор са предмет на друго, самостоятелно правоотношение, като всички нарушения или неизпълнения на договорните клаузи са основание за търсене на отговорност в рамките на това правоотношение. Според съдебния състав, макар трите договора за продажба да имат пряко отношение към изпълнението на задълженията по договора за кредит от ищеца, а неизпълнението им да е свързано с конкретна санкция, тези отношения имат своите правни измерения и не засягат добрите нрави.
Същият извод е отнесен и към договора за предоставяне на ексклузивни права за продажба на обектите от процесния апартаментен комплекс на английското дружество-посредник „Рокарч Е. Л.”-Л., с твърдението за противоречие на процесните сделки с който ищецът е обосновал довода си за тяхната нищожност поради нарушаване на добрите нрави.
По отношение на останалите посочени от ищеца примери – за действията на лицето Р. Р. като представител на охранителна фирма [фирма] /сключване на договор от 25.07.2007 г. от управителя С. без знанието и съгласието на Р. Качъшка/, сочещи на конфликт на интереси; изготвянето на документи, отнасящи се до извършени от лицето Е. Ц. /управител на ответното дружество/ консултански услуги, които са частни документи и с невярно, според ищеца, съдържание и неприключилото досъдебно производство, по което е направено предположение, че процесните сделки са неизгодни по смисъла на по чл. 220 НК – въззивният съд е приел, че същите касаят факти и обстоятелства, които са се осъществили след сключването на договорите и по никакъв начин не засягат тяхната валидност.
Относно нищожността поради привидност на договорите:
При преценката на това основание за нищожност въззивният съд е съобразил твърдението на ищеца, че „в конкретния случай реализираните от ответниците три привидни сделки са съчетани със съответните три прикрити такива”, като „може да се направи категоричен извод че продавачът /първата ответница/ е направила дарение на имотите, предмет на договорите на купувача /втория ответник/, като страните са прикрили дарението с договори за продажба”. С оглед на това твърдение, решаващият състав е подчертал необходимостта да се разграничат действията на управителния орган на юридическото лице, който единствен може да формира „воля”, от действията на представлявалата го при извършването на сделките Н. С., като е приел, че при наличие на валидно изразена воля на съдружниците за прехвърляне на собствеността върху имотите на цена, не по-ниска от данъчната оценка на съответния имот, всяко „изкривяване” на тази воля в друга посока е било акт на недобросъвестно упражнени права от страна на овластения да представлява дружеството управител Н. С., чиято отговорност би могла да бъде евентуално реализирана с иска по чл. 145 ТЗ.
Относно нищожността поради липса на основание:
Изводът на въззивния съд за отсъствие на посоченото основание за нищожност, преценено към датата на сключване на сделките, е аргументиран с наличието на изрично уговорена от страните насрещна престация на купувача по трите договора, съответстваща на взетото от Общото събрание на съдружниците решение – цената на всеки от продадените обекти да е по-висока от неговата данъчна оценка. Неплащането впоследствие на уговорената в договора цена на имотите е счетено като основание за ангажиране отговорността на купувача в хипотезата на чл. 200, ал. 1 във връзка с чл. 79 ЗЗД.
С оглед неоснователността на исковете по чл. 26 ЗЗД е отхвърлен и предявеният срещу [фирма] ревандикационен иск по чл. 108 ЗС.
По отношение на предявените срещу ответницата Н. С. С. искове, Софийски апелативен съд е приел, че не дължи произнасяне, тъй като определението за прекратяване на производството по същите, какъвто характер в тази част има първоинстанционното решение, е влязло в сила поради необжалването му от ищеца.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът, с който се аргументира допускането на касационното обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая това изискване не е налице. Всъщност, пространно формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси изразяват становището на касатора по същността на правния спор – как, според него, следва да се преценяват събраните в процеса доказателства и какви фактически и правни изводи следва да бъдат направени въз основа на тях. Тези съображения обаче са относими изцяло към правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат обсъждани в производството по допускане на касационния контрол. Тяхната основателност би могла да бъде преценявана само при разглеждане на касационната жалба по същество.
Следва да се отбележи също, че въпросът за приложимостта на основанията за нищожност по чл. 26 ЗЗД по отношение на юридическите лица е ирелевантен за изхода на делото и поради това, че мотивите на въззивното решение не съдържат извод за частична неотносимост на посочената разпоредба по отношение на юридическите лица, в какъвто смисъл е твърдението на касатора. При обсъждане на поддържаното основание за нищожност „опорочена воля на продавача” съдът действително е съобразил спецификата при юридическите лица, че волята на същите се изразява от специален орган и че това в случая е Общото събрание на търговското дружество-продавач, без обаче да отрича приложимостта на което и да било от основанията за нищожност на сделките, сключени между такива правни субекти.
Независимо от изложеното, въззивното решение не би могло да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. На първо място, доколкото касаторът се позовава на практика, която няма характер на задължителна съгласно указанията по т. 2 от цитираното по-горе тълкувателно решение, недоказано се явява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените от него решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и като такива следва да бъдат преценявани във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съпоставката обаче между тези актове и обжалваното решение не обосновава извод за твърдяното от касатора противоречие. По-конкретно: решение № 1597 от 08.01.1997 г. по гр. д. № 2014/1995 г. на V г. о.; решение № 925 от 20.10.1998 г. по гр. д. № 1150/96 г. на ІІ г. о. и решение № 771 от 01.12.1995 г. по гр. д. № 1006/2004 г. на ІІ г. о. – са постановени при напълно различни факти и доказателства, налагащи съответно и различни правни изводи относно съдържанието на възникналите между страните правоотношения и тяхната правна квалификация, включително и за наличието или не на прикриване на правни сделки. Другите две решения – решение № 1328 от 24.11.2000 г. по гр. д. № 1081/2000 г. на V г. о. и решение № 493 от 30.06.1999 г. на ІІ г. о. – са напълно неотносими към спора: първото – поради това, че негов предмет е изрично поддържано основание за нищожност на сделката поради сключването й от представител във вреда на представлявания /чл. 40 ЗЗД/, каквото по настоящото дело нито е заявено, нито е било предмет на обсъждане във въззивното решение, а второто – поради това, че в него валидността на договора за продажба е преценявана единствено с оглед на това, налице ли е конкретно уговорена между страните цена на имота, като съществен елемент от договора за продажба, какъвто спор по настоящото дело не е съществувал. Всички останали съдебни актове – първоинстанционно решение на Варненски районен съд и въззивни решения на Варненски апелативен съд и Добрички окръжен съд – изобщо не следва да бъдат обсъждани, тъй като, поради липсата на данни да са влезли в сила, същите не представляват практика на съдилищата по смисъла на т. 3 от цитираното тълкувателно решение.
На последно място, не може да се счете за доказано и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. К. е аргументирал наличието на посоченото основание с твърдението за липса на съдебна практика по приложението на чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД. От една страна, следва да се отбележи, че липсата на съдебна практика, сама по себе си, не обосновава автоматично приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, освен ако съответната правна норма е неясна или непълна и поражда необходимост от изясняване на съдържанието й. От друга страна, твърдението на касатора за липса на практика е и категорично невярно. По въпросите, касаещи основанията за нищожност на правните сделки, регламентирани в посочената норма, е налице обилна практика на Върховен съд, респ. Върховен касационен съд, формирана както при действието на отменения ГПК /част от тази практика е представена и от самия касатор/.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поради липсата на изрично искане от страна на ответниците, съдът не се произнася по дължимостта на разноски за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1776 от 22.11.2011 г. по т. д. № 550/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: