5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 844
София,20.12.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1972/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Т. М. Велчева и Е. Д. В., двамата от [населено място], против решение № 501 от 20.11.2012 г. по в. гр. д. № 505/2010 г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Плевенски районен съд решение № 591 от 25.04.2012 г. по гр. д. № 3650/2011 г. за обявяване за недействителни по отношение на Държавата, на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, сключените между Л. А. Г. от [населено място] и касаторката Т. М. Велчева от същия град договори за продажба на недвижими имоти, описани в нотариален акт № 95 от 22.07.2010 г., том І, рег. № 1466, дело № 70/2010 г. и нотариален акт № 116 от 02.08.2010 г., том І, рег. № 1575, дело № 85/2010 г. на нотариус С. И. /рег. № 516/ с район на действие Районен съд – [населено място], съответно – за целия имот по нот. акт № 95 и за ? ид. част от имотите по нот. акт № 116.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Според касаторите, решаващият състав неоснователно е приел за доказан увреждащия характер на сделките по отношение на публичния изпълнител, като не е отчел, че същият не е имал претенции към тези имоти, доколкото нито по време на ревизионното производство, нито в хода на изпълнителното производство са предприети действия за налагане на обезпечителни мерки (възбрани) с предмет тези имоти. Освен поради бездействието на публичния изпълнител, неправилността на извода за наличие на предпоставките на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е аргументирана и с твърдението, че: въззивният съд не е съобразил спецификите на процесните имоти и по-конкретно – обременеността на имота по нот. акт № 95 с вещна тежест (запазено право на ползване на третото лице Т. Н. Г.); че вземането на длъжника Л. Г. не е било установено с влязъл в сила административен акт или с влязъл в сила съдебен акт, както и че не е изследвано наличието на намерение за увреждане у приобретателите на имотите.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според касаторите, приетото от въззивния съд, че за да е налице изискуемо публично вземане, не е необходимо същото де е установено с влязъл в сила административен или съдебен акт, а е достатъчно на длъжника да е била връчена заповедта за възлагане на ревизия, е в противоречие с практиката на ВКС – решение № 166 от 30.12.2009 г. по т. д. № 430/2009 г. на ІІ т. о. Освен това, касаторите считат, че с цел уеднаквяване практиката на съдилищата касационната инстанция трябва да изясни въпроса: „Намерението за увреждане, като елемент от фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, включва ли и такова намерение у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена преди установяване на задължението с ревизионния акт и ако да – подлежи ли на доказване или се презюмира, след като увреденият кредитор е държавата”, който въпрос е поставен в определение № 97 от 10.02.2012г. по т. д. № 53482011 г. на ВКС, І т. о.,
Ответникът по касация – публичен изпълнител М. Т. А. при ТД на НАП, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. В депозирания от същата писмен отговор са изложени само съображения по основателността на заявените от касаторите оплаквания.
Ответникът по касация – Л. А. Г. от [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за прогласяване недействителността на сделките за процесните недвижими имоти, сключени между ответника Л. А. Г. от [населено място], като продавач, (за имота по нот. акт № 95 –изцяло, а за земеделските земи по нот. акт № 116 – до размер на 1/2 ид. част) и ответницата Т. М. Велчева от [населено място], като купувач, въззивният съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на посочената разпоредба, а именно: наличие на публично задължение в тежест на продавача по сделките Л. А. Г., което е установено с ревизионен акт №[ЕИК] от 10.07.2008 г., надлежно връчен на длъжника на 23.09.2008 г. и влязъл в сила на 26.04.2010 г. с постановяване на решение № 5347 по адм. д. № 15263/2009 г. на ВАС, с което е оставена без уважение подадената от длъжника жалба (освен като безспорен между страните, този факт е установен и чрез извършената от съда служебна справка в сайта на ВАС); процесните сделки са извършени след влизане в сила на ревизионния акт и с намерение да бъде увреден публичният изпълнител. Намерението за увреждане у длъжника е счетено за доказано поради обстоятелството, че: продажбите са реализирани при наличието на вече влязъл в сила ревизионен акт; техен предмет е единственото притежавано от длъжника недвижимо имущество, с което се осуетява възможността то да послужи за удоволетворяване вземането на държавата като кредитор; към датите на сделките длъжникът не е извършил никакви плащания за погасяване на публичните си задължения. Като неоснователен решаващият състав е преценил довода на въззивниците В., че публичният изпълнител не е имал интерес към имотите, тъй като не е предприел действия за възбраняването им нито по време на ревизионното, нито по време на изпълнителното производство. В тази връзка е изразено разбирането, че пропускът на публичния изпълнител да обезпечи вземането на Държавата чрез налагане на възбрани върху имотите на длъжника (което е безспорно по делото), не променя факта, че са сключени разпоредителни сделки от длъжника с намерение да бъде осуетено насочването на принудително изпълнение върху тях за вземанията на публичния изпълнител.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато по нито един от поставените въпроси.
Преди всичко, необходимо е да се отбележи като несъответстващо на изложените от решаващия състав мотиви твърдението на касаторите, че съдът е приел за достатъчно по отношение изискуемостта на публичното вземане да е връчена заповедта за възлагане на ревизията и че не е необходимо същото да е установено с влязъл в сила ревизионен акт. Действително, въззивният съд е изложил подробни съображения за това, дали разпоредителната сделка, извършена след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, попада в приложното поле на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Тези съображения, обаче, не се отнасят до процесните сделки, обективирани с нот. акт № 95/2010 г. и нот. акт № 116/2010 г., а само за сделката, обективирана в нот. акт № 63/2009 г., предмет на която е продажбата на друг имот на длъжника в полза на други лица (в тази част въззивното решение е влязло в сила поради необжалването му). Така поставеният въпрос в случая е ирелевантен за спора във връзка с процесните имоти, тъй като разпореждането с тях е извършено след влизане в сила на ревизионния акт, с който са установени публичните задължения на продавача Л. Г.. Ето защо, първият поставен от касаторите въпрос се явява ирелевантен за спора и поради това не следва да бъде обсъждано поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
К. контрол не би могъл да бъде допуснат и по другия посочен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос. Доколкото в решението на въззивната инстанция изобщо не е обсъждано наличието на намерение у приобретателите на имотите по атакуваните две сделки за увреждане на публичния изпълнител, така поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на конкретния спор, т. е. няма характер на значим по смисъла на разясненията, дадени по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, липсата на произнасяне от въззивния съд по определен въпрос би могла да обоснове допускане на касационно обжалване единствено, ако е поставен изричен процесуалноправен въпрос в тази връзка, какъвто в случая липсва.
Независимо от изложеното, за прецизност следва да се посочи, че по въпроса, дали при предявен иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е необходимо да бъде изследвано намерението за увреждане у лицата, с които длъжникът е договарял, понастоящем е налице задължителна за долустоящите инстанции практика, а именно – постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 69 от 22.06.2012 г. по т. д. № 534/2012 г. на ВКС, І т. о. В същото е прието, че намерението за увреждане, като елемент от фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, не включва такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена след връчването на заповедта за възлагане на ревизията, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. С оглед цитираната практика, не може да се счетат за осъществени предпоставките на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а поради съответствието на въззивното решение с тази практика – не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 501 от 20.11.2012 г. по в. гр. д. № 505/2010 г. на Плевенски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: