О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София,05.02.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2200/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] (с предишно фирмено наименование [фирма]) срещу решение № 170 от 30.01.2013 г. по гр. д. № 2936/2012 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски районен съд решение № 3063 от 18.07.2012 г. по гр. д. № 20174/2012 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 13 000 лв., дължима от дружеството-касатор по договор за заем от 26.01.2011 г., за която са издадени заповед за изпълнение № 5964 от 16.05.2011 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 8560/2011 г. на Пловдивски районен съд, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.04.2011 г. до окончателното й плащане и направените в заповедното производство разноски в размер на 260 лв.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Основното му оплакване е за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в отказа на съда да разгледа спора по правилата за разглеждане на търговските спорове, като твърди, че е следвало да му бъде изпратен препис от отговора на въззивната жалба и от постановеното в закрито заседание на 09.11.2012 г. определение, с което решаващият състав се е произнесъл по исканията му във връзка с реда за разглеждане на спора и за допускане на доказателства. Подробни съображения са изложени и срещу извода за дължимост на исковата сума. Според касатора, въззивната инстанция необосновано е приела за доказано предаването на заемната сума, като не е отчела също липсата на надлежна представителна власт на лицата, сключили процесния договор за заем и липсата на изрично решение на ОС на съдружниците на дружеството-заемодател [фирма] за отпускане на заема, водещи до недействителност на същия.
Като относими към допускането на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил множество въпроси, за всеки от които изрично е заявил, че „е от значение за изхода на конкретното дело в обжалваното въззивно решение и е от значение за точното прилагане на закона”. Това са въпросите: ”1. Представлява ли процесуално нарушение от страна на въззивния съд неизпращането на жалбоподателя на определението на съда, постановено в закрито заседание, с което не се уважават исканията на жалбоподателя и отразява ли се това на „валидността” на постановеното решение; 2. Представлява ли процесуално нарушение от страна на въззивния съд неизпращането на отговора на ответника по депозираната въззивна жалба и отразява ли се това на „валидността” на постановеното решение; 3. Дали когато предметът на спора е породен от търговска сделка между две търговски дружества, въззивният съд е длъжен да приложи разпоредбите на Глава „Тридесет и втора” от Част „Трета” на ГПК и отразява ли се това на „валидността” на постановеното решение; 4. Дали следва в мотивите на съдебния акт по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК да се обхващат всички доводи и възражения на страните и преценка на всички доказателства по делото или само избраните по преценка на съда такива; 5. Допустимо ли е приложението на разпоредбата на чл. 272 ГПК при липсващи или непълни мотиви; 6. Освобождава ли чл. 272 ГПК въззивния съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните, в качеството си на инстанция по същество; 7. Дали Общото събрание на едно търговско дружество следва да даде съгласие (да вземе решение) за отпускане на паричен заем от името и за сметка на дружеството на трето лице и следва ли в това решение да се посочи и упълномощи конкретно лице, което да сключи договор за заем със заемополучателя и отразява ли се това на „валидността” на постановеното решение; 8. Дали договорът за заем следва да бъде придружен от разписка за предаване на заемната сума, която до служи като доказателство за предаване на заемната сума и дали липсата й оказва влияние на договора за заем”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване, като в депозирания отговор от 26.04.2013 г. излага единствено съображения за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 13 000 лв., предмет на сключен между страните договор за заем от 26.01.2011 г. с нотариална заверка на подписите, въззивният съд е приел, че тази сума е дължима, тъй като по делото не са ангажирани доказателства да е върната на заемодателя в уговорения в договора падеж 15.03.2011 г. Като неоснователно е преценено основното възражение на ответното дружество, че заемната сума не е предадена. В тази връзка решаващият състав е взел предвид клаузата на т. І от договора, съдържаща изрично отбелязване, че сумата е предадена в момента на подписване на договора, в която част документът е преценен като разписка за получаването на сумата. Освен това, изводът за предаване на сумата е изведен и от заключението на изслушаната в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, доколкото, от една страна, дружеството-заемодател е разполагало с парична наличност и съответно е било обективно в състояние да отпусне такъв заем, а от друга страна – предоставената парична сума е записана счетоводно именно с основание паричен заем.
По отношение установения от експертизата факт, че ответникът е имал задължение към ищцовото дружество в размер на 13 000 лв. като остатък по фактура № 276 от 26.01.2011 г. за продажба на оризова арпа, която е предмет на друго висящо исково производство, въззивният съд е приел, че няма пречка между страните да съществуват паралелно две каузални правоотношения за еднаква по размер сума, щом като основанията за дължимостта й са различни и доколкото ответникът не е доказал твърдението си за симулативност на процесния договор за заем.
Въззивната инстанция е счела за неоснователни също и доводите на въззивнто дружество за недействителност на сключения между страните договор за заем поради липса на решение на ОС на дружеството-заемодател за отпускане на заем и поради липса на надлежно упълномощаване на сключилите договора лица. Във връзка с първото възражение, е посочено, че сделката е сключена от неговия управител и съгласно нормата на чл. 141, ал. 2 ТЗ ограниченията в представителната му власт нямат действие по отношение на трети лица, а във връзка с второто възражение – че сделката следва да се счита потвърдена при условията на чл. 301 ТЗ, доколкото заемополучателят не се е противопоставил веднага след узнаването й, който момент за него е най-късно връчването на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, а за заемодателя – счетоводното отразяване на вземането от датата на сключване на договора.
Настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като по отношение на тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на всички тях предпоставя обсъждане на конкретните доказателства по делото и преценка за правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия, което съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е допустимо само при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в производството по допускането на касационния контрол.
Отделно от това, напълно достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване е и ненадлежното заявяване на единственото поддържано от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В цитираното по-горе тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване. В случая твърдението на касатора е, че всеки от посочените въпроси е от значение само „за точното прилагане на закона”, като при това липсва каквато и да е аргументация в подкрепа на същото, независимо от изрично дадените му в тази връзка указания от въззивния съд в разпореждане № 2143 от 05.03.2013 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 170 от 30.01.2013 г. по гр. д. № 2936/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: