5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
С.,22.03.2011 година
Върховен касационен съд на Р. Б., Търговска колегия, в закрито заседание на девети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 659/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. производителна кооперация “П.”,[населено място] и [фирма],[населено място] срещу решение № 315 от 15.01.2010 г. по в. гр. д. № 463/2009 г. на Смолянски окръжен съд в частта с която е потвърдено постановеното от Чепеларски районен съд решение № 5 от 23.02.2009 г. по гр. д. № 57/2008 г. за прогласяване нищожността на сключения между тях договор за наем от 04.12.2006 г. с предмет ползване на 30 км. метра, находящи се в имот кад. № 218061 в землището на[населено място] и построяване на павилион с площ не повече от 30 кв. м.
Касаторите поддържат становище, че въззивното решение е недопустимо и евентуално, че е неправилно поради противоречие с материалния закон. Оплакването за недопустимост е обосновано с твърдението, че съдът е излязъл извън предмета на предявения иск по чл. 26, ал.2, пр. 2 ЗЗД, като се е произнесъл по иск за нищожност на процесния договор за наем по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, по отношение на който е налице формирана сила на пресъдено нещо с първоинстанционното решение. Във връзка с твърдяната неправилност на въззивния акт в касационната жалба са релевирани доводи за допуснато нарушение на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на сключените между кооперацията и ищците В. И. Карапотлиева и И. П. Г. договори от 15.11.2004 г. за предоставяне право на ползване и плодоползване на съсобствен частен горски имот в ревир „П.”, в резултат на което е направен погрешен извод относно вида на тези договори, както и относно обема на предоставената на председателя на кооперацията представителна власт по отношение сключване на конкретния договор за наем от 04.12.2006 г. Изрично оплакване е въведено и по повод приложението на чл. 229, ал. 2 ЗЗД. Според касаторите, доколкото договорът за наем е сключен за срок от една година, по аргумент от противното на посочената норма, следва да се приеме, че за сключването му е налице съгласие от управителния орган на кооперацията.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие в практиката на съдилищата – по следните материалноправни въпроси: 1. Кога при сключен договор за наем за срок под 3 години може да се приеме, че е налице сделка на разпореждане и каква компетентност следва да притежават лицата, сключващи тази сделка; 2. В случай на недействителност /нищожност/ на клаузата относно срока на договор за наем, налице ли е автоматично заместване на същата с повелителни разпоредби на закона /чл. 229, ал. 3 ЗЗД/ и налице ли е трансформиране на договора в безсрочен след изтичане на редуцирания срок. В подкрепа на заявеното основание касаторите се позовават на три решения на ВС и ВКС – решение № 92 от 13.01.1977 г. по гр. д. № 836/75 г. на І г. о.; решение № 34 от 07.03.2007 г. по гр. д. № 529/2006г. на ІІ т. о. и решение № 315 от 12.07.2006 г. по т. д. № 880/2005 г. на ІІ т. о. и на едно решение на въззивен съд – решение № 446 от 11.02.2008г. по т. д. № 485/2006 г. на П. апелативен съд.
Ответниците по касация – В. И. Карапотлиева и И. П. Г., двете от[населено място] – не заявяват становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е прогласена нищожността на сключения между Г. производителна кооперация “П.”,[населено място] и [фирма],[населено място] договор за наем от 04.12.2006 г. с предмет ползване на 30 км. метра, находящи се в имот кад. № 218061 в землището на[населено място] и построяване на павилион с площ не повече от 30 кв. метра, въззивният съд е приел, че този договор е сключен при липса на съгласие от страна на кооперацията-наемодател, тъй като председателят на същата не е имал представителна власт нито в качеството си на представител на кооперацията като съсобственик в ревир „П.”, нито това право му е било предоставено от останалите съсобственици в този ревир. В резултат от извършено тълкуване на клаузите на сключените от двете ищци и кооперацията договори от 15.11.2004 г. за предоставяне право на ползване и плодоползване на съсобствен частен горски имот в ревир „П.”, решаващият състав е приел, че тези договори следва да се квалифицират като договори за ползване по смисъла на чл. 56 ЗС, а не като договори за наем. Тъй като обаче не е спазена предвидената в чл. 18 ЗЗД във връзка с чл. 55 ЗС нотариална форма за сключването им, е направен извод за тяхната нищожност и съответно – че кооперацията не е придобила предоставените й права да ползва и плодоползва имота, в т. ч. и да предоставя същия под наем за временно ползване на трети лица, съгласно уговореното в чл. 2 от посочените договори. Независимо, че е счел за недоказано твърдението на Горовладелската кооперация, че е съсобственик в ревир „П.”, предвид представянето на доказателствата за съсобственост едва във въззивното производство без да са налице предпоставките на чл. 266, ал. 1 ГПК, съдът е извършил преценка за валидността на процесния договор за наем и при условието, че кооперацията е действала като един от съсобствениците в ревира. В тази връзка е прието, че с оглед срока на процесния договор за наем – една година, сключването на същия представлява акт на обикновено управление, а не на разпореждане, поради което може да бъде извършено от всеки съсобственик. Доколкото, обаче, имотът е нает от търговското дружество не с оглед неговото естество на гора, начинът на ползване на която е уреден с императивните правила на Глава ІV от Закона за горите /чл. 53, ал. 1 и чл. 63/, а за построяване на павилион, въззивният състав е счел, че в случая е извършена промяна на предназначението на имота, за каквото действие председателят на кооперацията не е разполагал с представителна власт. В тази връзка е отчетена липсата на изрично решение на мнозинството от съсобствениците на земи в ревир „П.” по реда на чл. 32, ал. 1 ЗС, с което да е променено предназначението на имота, както и фактът, че решението на УС на кооперацията от 25.10.2006 г. е за отдаване на процесния имот под наем, но не и за изграждане в него на павилион с търговска цел.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение и на двата поставени въпроса не е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК – решаването им да е обусловило изхода на конкретното дело. Видно от развитите в изложението доводи и цитираните /и приложени/ към него решения, касаторите обосновават твърдението си за противоречие в съдебната практика по тези въпроси единствено със срока, за който е сключен договорът за наем, като поддържат, че сключването на договор за наем със срок по-кратък от три години, представлява действие на управление, за което, съгласно Устава на кооперацията-наемодател, не се изисква изрично съгласие на Общото й събрание. В случая, обаче, въззивният съд е приел нищожност на процесния договор за наем поради липсата на съгласие от страна на кооперацията не защото председателят й не е бил овластен да сключи договора за срок по-голям от три години, а защото не е разполагал с представителна власт за сключване на договор, с който се променя предназначението на имота в противоречие с императивните разпоредби на Закона за горите. Нещо повече, във връзка със срока на договора, решаващият състав изрично е отбелязал, че същият е само за една година и затова сключването му представлява акт на обикновено управление, а не на разпореждане. С оглед именно на факта, че срокът на процесния договор за наем е под три години, липсва основание за приложимост на разпоредбата на чл. 229, ал. 2 ЗЗД и съответно – на разпоредбата на чл. 229, ал. 3 във връзка с чл. 26, ал. 4 ЗЗД, поради което същите изобщо не са обсъждани във въззивното решение. Оттук и изводът, че поставените от касаторите въпроси не са от значение за решаването на настоящия спор, т. е. липсва общото изискване на закона за допускане на касационно обжалване. Поради това, съобразно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не подлежи на преценка и наличието на останалите предпоставки, с които е свързано заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Неоснователно е и твърдението в касационната жалба за вероятна недопустимост на атакуваното решение, която съгласно цитираното тълкувателно решение, също представлява основание за допускане на касационния контрол. Изложените от въззивния съд мотиви са изцяло относими към преценката на предпоставките за иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД – нищожност поради липса на съгласие на страната, а не към иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД – нищожност поради невъзможен предмет. Поради това не би могло да се приеме, че решаващата инстанция е излязла извън предмет на спора, с който е сезирана, в какъвто смисъл се поддържа от касаторите.
Поради изложените съображения, настоящият състав счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 315 от 15.01.2010 г. по в. гр. д. № 463/2009 г. на Смолянски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: