3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
София, 26.02.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 416/2014 година
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на адвокат С. С. от Софийска адвокатска колегия, назначен за особен представител на ответника по иска [фирма] (в производство по несъстоятелност) срещу определение № 2350 от 23.10.2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, а също и на разпореждането от 24.01.2013 г., с което въззивният съд е отказал издаване на разходен касов ордер за изплащане на определеното му възнаграждение от касата на съда.
Частният жалбоподател моли за отмяна на посочените актове с твърдението, че назначаването му за особен представител не е по реда на Закона за правната помощ и поради това възнаграждението следва да му бъде изплатено от съответния съд, след като същият е задължил ищеца за превеждането му по сметка на съда.
Ответниците не изразяват становище по частната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е частично основателна.
За да остави без уважение молбата на особения представител на ответното търговско дружество за изменение на въззивното решение в частта, с която плащането на определеното му възнаграждение е възложено в тежест на двамата ответници, решаващият състав е преценил, че доколкото ищецът по делото Национална агенция за приходите не е своевременно и предварително задължен да внесе възнаграждението на особения представител на дружеството-ответник и тъй като делото е решено в негова полза, липсва основание да му се възлагат разноски за приключилото въззивно производство, включително и за особен представител на ответника, а същите следва да се възложат съобразно изхода на спора. Като неоснователно е преценено и искането за плащане на възнаграждението от бюджета на съда.
Настоящият състав намира, че обжалваното определение е неправилно.
Същото е в противоречие с указанията по т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 06.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които: Възнаграждението на особения представител, назначен от съда, следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК; Това възнаграждение винаги е дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице; Ако решението е в полза на ищеца, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски.
С оглед цитираната задължителна съдебна практика, изводът на въззивния съд, че възнаграждението на особения представител на ответното дружество следва да бъде заплатено от двамата ответници, а не от ищеца, е неправилен. Допуснато е смесване на отговорността за разноски по чл. 78 ГПК, обусловена от изхода на делото, със задължението за заплащане на възнаграждение на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, изрично регламентирано като задължение на ищеца. Безспорно, в случай, че делото е решено в полза на ищеца, същият разполага с възможността да иска присъждане на разноските за платеното възнаграждение на особения представител от другата страна. Тази възможност обаче е следваща самото плащане на възнаграждението, т. е. присъждането на разноски на ищеца предпоставя същият да е платил възнаграждението на особения представител.
И тъй като в случая при назначаването на особения представител не е указано на ищеца да внесе дължимото на същия възнаграждение, този пропуск на съда следва да бъде отстранен, като ищецът бъде осъден директно да заплати на особения представител определеното му с решението възнаграждение.
По изложените съображения настоящият състав намира, че частната жалба е основателна в частта, с която се атакува отказа да бъде допуснато изменение на въззивното решение досежно разноските, но е неоснователна по отношение разпореждането от 24.01.2013 г., с което е отказано изплащане на възнаграждението от сметката на съда.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 2350 от 23.10.2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на адвокат С. С. от Софийска адвокатска колегия за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 55 от 11.12.2012 г. по гр. д. № 1244/2012 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която [фирма] (в производство по несъстоятелност) и П. Н. П. от [населено място] са осъдени да заплатят на адвокат С. С. от Софийска адвокатска колегия възнаграждение за особен представител в размер на сумата 1 204 /хиляда двеста и четири/ лева, като в диспозитива на решението се чете: ”ОСЪЖДА Национална агенция за приходите, [населено място], [улица] да заплати на адвокат С. А. С. от Адвокатска колегия – [населено място] възнаграждение за особен представител в размер на сумата 1 204 /хиляда двеста и четири/ лева”.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 24.01.2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е отказано изплащане на възнаграждението от сметката на съда.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: