5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 639
С.,10.10.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1138/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], Щ., Федерална Република Германия и съдружниците в него М. А., А. А. и П. Р. срещу решение № 436 от 16.08.2010 г. по гр. д. № 1597/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-10 състав решение от 10.04.2009 г. по т. д. № 952/2005 г. С първоинстанционния акт, в обжалваната пред Софийски апелативен съд негова част, частично е уважен предявеният от [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 647.37 евро /30 603.61 ДМ/, представляваща незаплатена цена на доставка по договори № 030/29.02.1996 г. и № 032/25.03.1996г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.04.1999 г. до окончателното й плащане.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърдят, че решаващият състав не е изяснил характера на съществуващите между страните трайни търговски взаимоотношения и не е обсъдил значими за спора доказателства и по-конкретно – двустранно подписан протокол от 5/8.10.1996 г., съдържащ писмено признание на ищеца [фирма] за задължения към своя съконтрагент в размер на сумата 772 059.46 германски марки, което е довело до погрешния извод, че сумите, представляващи част от цената по процесните договори за продажба, са дължими.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като обуславящ изхода на делото касаторите посочват процесуалноправния въпрос: „след като претенциите на [фирма] са уважени частично с влязло в сила решение, по което вече е осъществено принудително изпълнение, послужилите като доказателства за размера на претендираното от него парично обезщетение писмени документи следва ли да бъдат предмет на разглеждане и обсъждане в настоящия съдебен спор, който има за предмет първоначално предявени като насрещни искове по чл. 200, ал. 1 ЗЗД, които обаче са изпратени за разглеждане в отделно производство поради обезсилване на решението на въззивния съд заради процесуални нарушения в първоинстанционното производство”. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС с касационната жалба са представени множество решения на ВКС по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 09.12.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционния акт в обжалваната му част, с която дружеството-касатор и съдружниците в него са осъдени да заплатят на [фирма] сумата 15 647.37 евро /30 603.61 ДМ/, представляваща незаплатена цена на доставка по договори № 030/29.02.1996 г. и № 032/25.03.1996 г., въззивният съд е приел, че процесните договори за доставка са сключени в изпълнение на протоколни споразумения между страните, предвиждащи за всеки отделен авансов превод да бъде съставян отделен договор, с който се съгласуват клаузите на доставките, в т. ч. и цената като съществен елемент на продажбата. Поради това, че липсват данни за количествени и качествени отклонения при доставките, рекламирани своевременно от купувача, решаващият състав, съобразявайки констатациите на неоспореното от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза от 17.06.2008 г., изготвено от вещото лице Л. К., е преценил за доказано, че процесните количества метал са доставени и купувачът дължи претендираните разлики в цената, като е отчел, че ищецът е признал предоговаряне на цената на изнесеното количество скрап по МД 172/10.05.1996 г. и поради това поддържа иска за сумата 28 945 ДМ само до размер на 4 688.60 ДМ. В мотивите на въззивното решение е посочено изрично, че непогасените задължения на дружеството-купувач по процесните два договора, установени от експертизата, са в размер съответно 68 430.50 ДМ – по договора от 29.02.1996 г. и 70 439 ДМ – по договора от 25.03.1996 г. и че уважаването на иска в намален размер /30 603.61 ДМ/ е резултат от уважаването на направеното от ответниците възражение за прихващане, което е недопустимо и не е следвало изобщо да бъде разглеждано, доколкото е заявено едва след приключване на устните състезания /в писмената защита на страната/, който порок обаче не може да бъде отстранен предвид липсата на въззивна жалба от ищеца [фирма].
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не е налице общата предпоставка затова, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационното обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В същото е направено изрично разграничение между основанията за допускане на касационното обжалване /чл. 280, ал. 1 ГПК/ и основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/, като е подчертано, че упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/.
Поставеният от касатора въпрос не отговаря на посочените изисквания. Развитите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК подробни съображения във връзка с извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства представляват по своята същност оплаквания за неправилност на обжалвания акт и като такива са относими към основанията за касационния контрол по чл. 281, т. 3 ГПК, а не към основанията за допускането му по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, настоящият състав намира, че по отношение на заявения материалноправен въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което, съобразно цитираната задължителна съдебна практика, е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се обсъжда наличието на допълнителните изисквания на конкретно поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Независимо от изложеното, следва да се отбележи, че в случая тези основания не са осъществени.
Представените от касаторите решения на ВКС са постановени по реда на отменения Граждански процесуален кодекс и не формират задължителна съдебна практика по смисъла на указанията, дадени в т. 2 от посоченото тълкувателно решение, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това, не може да се приеме, че е налице твърдяното противоречие между постановеното от въззивния съд решение и приложените решения на ВКС. Безспорно тези актове касаят приложимостта на разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./. В случая, обаче, е налице определена специфика, изразяваща се в това, че между същите страни е налице приключил с влязло в сила решение спор, при разглеждането на който част от доказателствата, имащи значение и за настоящото дело /образувано след обезсилване на решението по исковете, предявени и разгледани първоначално като насрещни по приключилия спор/, са обсъдени и са преценени като неустановяващи поддържаното и в настоящото производство твърдение на касаторите за размера на задълженията на [фирма] във връзка с дългогодишните им търговски взаимоотношения, предмет на двете дела. С оглед на това, не може да се приеме, че представените решения на ВКС касаят именно поставения от касаторите процесуалноправен въпрос и съответно – че е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с тях.
От друга страна, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът за приложимостта на чл. 188 ГПК /отм./, респ. на аналогичната разпоредба на чл. 12 от новия Граждански процесуален кодекс, не може да се приеме за такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по същия съществува обилна и непротиворечива съдебна практика, в т. ч. и постановена по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 436 от 16.08.2010 г. по гр. д. № 1597/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: