7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1144
София, 21.12. 2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 851/2012 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по съвместна частна касационна жалба на П. Ж. Б. от [населено място] и М. И. Н. от [населено място] против определение № 221 от 12.07.2012 г. по ч. т. д. № 177/2012 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Бургаски окръжен съд определение № 337 от 02.04.2012 г. по т. д. № 315/2011 г. С първоинстанционния акт е прекратено производството по предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място], П. Ж. Б. от същия град и М. И. Н. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване за установено вземането на банката срещу тримата ответници за сумите, предмет на издадената по ч. гр. д. № 5846/2010 г. на Бургаски районен съд заповед за незабавно изпълнение № 4444 от 23.09.2010 г.
Частните касатори молят за отмяната на атакуваното определение като неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в това, че: съдът, разглеждащ установителния иск е извършил преценка относно спазването на срока по чл. 414, ал. 1 ГПК за депозиране на възражения срещу заповедта за незабавно изпълнение, която е в правомощията на заповедния съд, като по този начин на практика е ревизирал неподлежащото на инстанционен контрол разпореждане по чл. 415, ал. 1 ГПК; изводът за недопустимост на исковото производство поради неспазване на срока за възражение от страна на длъжника П. Б. и поради липса на подадено такова от длъжника М. И. Н. е направен, без да е налице изричен довод от самия ищец в исковата молба, а само въз основа на твърденията му, заявени в допълнителната искова молба и то единствено по отношение на длъжника П. Б.; при произнасянето си въззивният съд е нарушил правилото на чл. 266, ал. 3 ГПК, като е съобразил факти и обстоятелства и е обсъдил доказателства, които са преклудирани и то без да осигури равна възможност на страните да установят твърдените от тях факти.
Допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК основания. По-конкретно:
Като значими за спора, по отношение на които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, са посочени въпросите: 1. Допустимо ли е с оглед разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 266, ал. 1 ГПК в производството по частни жалби да бъдат посочвани за първи път нови обстоятелства и да се представят доказателства, които са могли да бъдат посочени, респ. представени в срок пред първоинстанционния съд и 2. Забраната за ангажиране на доказателства пред въззивната инстанция по чл. 266, ал. 1 ГПК отнася ли се и за заповедното производство. Като релевантна практика в тази връзка са посочени: решение № 466 от 27.05.20100 г. по гр. д. № 1297/2009 г. на І г. о.; решение № 284 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ІV г. о.; решение № 217 от 30.07.2010 г. по гр. д. № 367/2009 г. на ІІ г. о.; решение № 398 от 03.02.2010 г. по гр. д. № 56/2009 г. на ІV г. о. /по първия въпрос/ и определение № 942 от 16.12.2010 г. по т. д. № 682/2010 г. на І т. о.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е заявено по въпросите: 1. Разполага ли съдът, сезиран с установителен иск по чл. 422 ГПК с правомощие да извършва проверка на цялата процедура по връчване на заповедта за изпълнение, както и на срока за депозиране на възраженията по чл. 414, ал. 2 ГПК в заповедното производство или тази проверка е установена от закона като изключителна компетентност на съда, сезиран със заявлението за издаване на заповед за изпълнение; 2. Извършената от съда, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, проверка по връчването на книжата в заповедното производство и спазването на срока за възражение няма ли характер на инстанционен контрол на разпореждането на районния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК, какъвто не е допустим и 3. В какво се изразява правният интерес на заявителя в заповедното производство от предявяване на установителен иск по чл. 422 ГПК; Поражда ли разпореждането по чл. 415, ал. 1 ГПК само по себе си такъв правен интерес и докъде се простира проверката на съда, разглеждащ установителния иск относно наличието на правен интерес на ищеца за предявяване на същия иск. Твърдението за противоречие в съдебната практика е обосновано съответно: по първия въпрос – с определение № 135 от 15.02.2012 г. по ч. т. д. № 93/2012 г. на І т. о.; определение № 87 от 22.01.2010 г. по ч. т. д. № 864/2009 г. на І т. о. и определение от 12.11.2009 г. по в. ч. гр. д. № 885/2009 г. на Русенски окръжен съд; по втория въпрос – определение № 166 от 18.03.2009 г. по ч. т. д. № 86/2009 г. на ІІ т. о. и определение № 14 от 12.01.2012 г. по ч. т. д. № 864/2011 г. на І т. о.; по третия въпрос – определение от 12.11.2009 г. по в. ч. гр. д. № 885/2009г. и определение от 30.09.2009 г. по в. ч. гр. д. № 724/2009 г., постановени от Русенски окръжен съд.
При условията на евентуалност, по отношение на предходните три въпроса се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от това, посоченото основание е заявено и по отношение на въпроса: Дори да се приеме, че съдът, сезиран с установителния иск по чл. 422 ГПК, има право да извършва самостоятелна проверка на начина и редовността на връчването на заповедта за изпълнение и спазването на срока за възражение в заповедното производство, то не следва ли тази проверка да се извършва на база доказателствата, приобщени в заповедното производство и допустимо ли е в производството по установителния иск /а в още по-голяма степен в производството по частна жалба във връзка с този иск/ да се събират за първи път доказателства относно тези факти и обстоятелства.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до касационно разглеждане по съображения, изложени в писмен отговор от 15.10.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение в обжалваната пред него част – за прекратяване на производството по предявения от [фирма], [населено място] срещу П. Ж. Б. от [населено място] и М. И. Н. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, решаващият състав е споделил извода на първостепенния съд за недопустимост на същия поради липса на правен интерес за ищеца, произтичаща от обстоятелството, че издадената в негова полза заповед за изпълнение срещу посочените длъжници е влязла в сила и е основание за пристъпване към принудително събиране на процесните вземания. Влизането в сила на заповедта за изпълнение по отношение на длъжника П. Б. е аргументирано с констатацията за просроченост на подаденото от него възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, а по отношение на длъжника М. Н. – с неподаване на такова възражение. В тази връзка въззивният съд е съобразил представената по заповедното производство, а също и в исковото производство пред Бургаски окръжен съд разписка за връчване на призовка за доброволно изпълнение и копие от заповедта за изпълнение на длъжника П. Б. от 15.03.2011 г., спрямо която дата подаденото на 30.03.2011 г. възражение се явява просрочено с 1 ден, както и представеното във въззивното частно производство удостоверение изх. № 10288 от 21.06.2012 г. на Частен съдебен изпълнител И. Б., съдържащо данни, че призовката за доброволно изпълнение заедно с копие от заповедта по чл. 417 ГПК и от изпълнителния лист е връчена на длъжника П. Б. на дата 15.03.2011 г. и съответно на длъжника М. Н. – на дата 02.05.2011 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По-конкретно:
По отношение на обусловилия изхода на спора въпрос, свързан с правомощията на съда, сезиран с установителен иск по чл. 422 ГПК, да извършва проверка на цялата процедура по връчване на заповедта за изпълнение, както и на срока за депозиране на възраженията по чл. 414, ал. 2 ГПК в заповедното производство, действително е доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие в практиката на съдилищата, което се установява от представеното към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК определение от 12.11.2009 г. по в. ч. гр. д. № 885/2009 г. на Русенски окръжен съд. Това противоречие, обаче, понастоящем вече е преодоляно с формираната от Върховен касационен съд практика по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, която съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, има задължителен за долустоящите съдилища характер. В определение № 310 от 19.06.2012 г. по ч. гр. д. № 296/2012 г. на І г. о. е даден ясен и изчерпателен отговор както на въпроса за правния интерес от предявяване на установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, така и на въпроса за това, кой е компетентният да го преценява съд. По-конкретно, прието е, че: Правният интерес за установяване вземането на кредитора срещу длъжника по издадена заповед за изпълнение е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, за която съдът следи служебно; В хипотезата на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземането специалните положителни предпоставки за неговата допустимост са – наличие на издадена заповед за изпълнение, подадено в двуседмичен срок от връчването на заповедта на длъжника възражение по чл. 414 ГПК и спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането; Дадените от съда, пред който е висящо заповедното производство, указания на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 ГПК не освобождават съда, разглеждащ установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, от задължението му да провери абсолютните процесуални предпоставки, които обуславят съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, като този съд не е обвързан от констатациите на съда по заповедното производство дали подаденото възражение е в срок и дали са изпълнени указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК. С оглед наличието на цитираната практика по посочения въпрос, която се споделя и от настоящия състав и с която обжалваният въззивен акт кореспондира напълно, не е налице нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на същия.
По въпроса, свързан с приложимостта на чл. 266, ал. 1 ГПК в производството по частните жалби, не е доказано твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика, доколкото представените в тази насока решения по чл. 290 ГПК касаят факти, обстоятелства и доказателства, които са от значение за основателността на претенцията, докато в случая се касае за такива, от значение за нейната допустимост – въпрос, за който съдът е длъжен да следи служебно във всяко положение на делото.
Недоказано е и твърдението за противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС по въпроса за приложимостта на забраната за ангажиране на доказателства пред въззивната инстанция по чл. 266, ал. 1 ГПК и към заповедното производство. Определение № 942 от 16.12.2010 г. по ч. т. д. № 682/2010 г. на ВКС, І т. о., на което се позовават частните касатори, е неотносимо към така поставения въпрос, тъй като то съдържа произнасяне по друг процесуалноправен въпрос – пред кой съд следва да бъдат представени доказателства за изпълнение на указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на положителен установителен иск от кредитора.
Напълно неотносима и поради това недоказваща поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по отношение на въпроса, дали извършената от съда, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, проверка по връчването на книжата в заповедното производство и спазването на срока за възражение има характер на инстанционен контрол на разпореждането на районния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК, какъвто не е допустим, е посочената от частните касатори съдебна практика – определение № 166 от 18.03.2009 г. по ч. т. д. № 86/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. и определение № 14 от 12.01.2012 г. по ч. т. д. № 864/2011 г. на ВКС, І т. о. В тези актове се приема, че определението по чл. 415, ал. 1 ГПК не подлежи на инстанционен контрол, но в тях не е обсъждан въпросът дали преценката на съда, разглеждащ установителния иск, представлява по своята същност такъв контрол.
Изводът за недоказаност на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се отнася и за въпросите „В какво се изразява правният интерес на заявителя в заповедното производство от предявяване на установителен иск по чл. 422 ГПК; Поражда ли разпореждането по чл. 415, ал. 1 ГПК само по себе си такъв правен интерес и докъде се простира проверката на съда, разглеждащ установителния иск относно наличието на правен интерес на ищеца за предявяване на същия иск”, тъй като тези въпроси не са предмет на обсъждане в представените две въззивни определения на Русенски окръжен съд – определение от 12.11.2009 г. по в. ч. гр. д. № 885/2009 г. и определение от 30.09.2009 г. по в. ч. гр. д. № 724/2009 г.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано при условията на евентуалност по въпросите за правния интерес от иска по чл. 422 ГПК и за това дали извършваната от съда, разглеждащ установителния иск, преценка за допустимост на иска води до инстанционен контрол върху определението по чл. 415, ал. 1 ГПК. Доколкото посочените разпоредби са напълно ясни и не пораждат необходимост от разкриване на съдържанието им чрез тълкуване, не може да се счете, че решаването им би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски не следва да бъде уважено, предвид липсата на доказателства за действително извършени такива за настоящото производство. Представената с отговора на частната касационна жалба фактура № 351 от 23.03.2012 г. установява заплащането на адвокатско възнаграждение в полза на ангажирания от банката процесуален пълномощник за образуваното пред Бургаски окръжен съд т. д. № 315/2011 г., а не за образуваното пред ВКС частно касационно производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 221 от 12.07.2012 г. по ч. т. д. № 177/2012 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: