4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 776
С.,09.12.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на девети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 98/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 717 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 735/2010 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 74 от 18.05.2010 г. по т. д. № 74/2009 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу М. И. С. и П. Т. С., двамата от [населено място], иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението на подробно описания недвижим имот – дворно място, находящо се в [населено място], заедно с намиращите се в него производствена сграда и складове.
К. поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Счита за неправилен извода на решаващия състав относно принадлежността на правото на собственост върху процесния недвижим имот, като твърди, че същият е в противоречие с разпоредбата на чл. 15 ТЗ. Според касатора, последиците от подписване на договор за прехвърляне на търговско предприятие настъпват ex lege и за тях е без значение направеното от страните подробно описание на обекта, предмет на сделката и по-конкретно – съдържащото се в договора изрично отбелязване, че в актива на предприятието липсват недвижими имоти и вещни права по смисъла на чл. 16, ал. 2 ТЗ.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е аргументирано с твърдението, че същото съдържа произнасяне по значими за делото материалноправни въпроси, а именно: 1. Ако в договора за продажба на търговско предприятие по чл. 15 ТЗ е записано, че липсва недвижим имот, а след това се установи, че в актива на търговското предприятие такъв съществува, преминава ли собствеността върху недвижимия имот върху приобретателя на търговското предприятие и 2. За тълкуването на договорите в съответствие с изискванията на чл. 20 ЗЗД. К. поддържа, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС и по-конкретно – с решение № 594 от 11.06.2004 г. по гр. д. № 1725/2003 г. на ІІ т. о., а по отношение на втория въпрос – че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касация – М. И. С. и П. Т. С., двамата от [населено място] – молят да не бъде допуснато касационно обжалване, респ. касационната жалба да бъде оставена без уважение по съображения, изложени в писмени отговори от 21.01.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу М. И. С. и П. Т. С., двамата от [населено място], ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал активната си материалноправна легитимация като собственик на процесния недвижим имот. Решаващият състав е преценил, че с договора за продажба на търговско предприятие от 22.07.2008 г., на който се позовава ищцовото дружество като придобивно основание, не е прехвърлено правото на собственост върху претендирания имот, тъй като същият не е бил част от неговия предмет. Този извод е аргументиран с липсата на каквото и да било описание на недвижимия имот в договора по чл. 15 ТЗ, в съответствие с императивното изискване на чл. 6, ал. 1, б. „в” и ал. 3 от Правилника за вписванията във връзка с чл. 16, ал. 4 ТЗ, както и с наличието на изрично отбелязване в чл. 1, изр. 2 от същия, че „в актива на предприятието липсват недвижими имоти и права върху тях по смисъла на чл. 16, ал. 2 ТЗ и Д.”. Като неоснователен въззивната инстанция е счела довода на дружеството, че прехвърлителното действие на договора за продажба на търговско предприятие обхваща и онези права, които страните са изключили изрично от неговия предмет. В тази връзка е застъпено становището, обосновано с разпоредбите не чл. 15, ал. 2 и чл. 236, ал. 2, т. 1 ТЗ, че не съществува законова пречка предмет на прехвърлителната сделка по чл. 15 ТЗ да бъде не цялото, а само част от търговското предприятие.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не са осъществени предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Безспорно, поставеният от касатора въпрос, свързан с приложимостта на чл. 15 ТЗ и по-точно – следва ли да се считат прехвърлени всички принадлежащи на търговеца-продавач към момента на сделката права, независимо от посоченото в договора за продажба на търговско предприятие, е от значение за изхода на конкретното дело. По отношение на него, обаче, не е доказано твърдението за противоречие с практиката на ВКС. Решението, на което се позовава касаторът, постановено от ВКС по реда на отменения Граждански процесуален кодекс, е напълно неотносимо към посочения въпрос, тъй като то касае единствено формата, в която следва да бъде сключен договорът за продажба на търговско предприятие, но не и обема на прехвърлените права, който именно е спорният въпрос по конкретното дело.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по втория поставен от касатора въпрос. От една страна, по отношение на него не е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тълкуването на сключения между страните договор представлява част от преценката на събраните по делото доказателства. Процесуалният закон е предоставил тази преценка в изключителните правомощия на съда, разглеждащ спора по същество. Правилността на направените в резултат на същата фактически и правни изводи е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по неговото допускане. В тази насока следва да се имат предвид задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за разграничението между основанията за касационно обжалване по /чл. 281 ГПК/ и основанията за допускането му /чл. 280, ал. 1 ГПК/, както и за това, че допускането на касационния контрол не може да бъде обосновано с въпрос, който е свързан с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Отделно от изложеното, тълкуването на договорите в съответствие с изискванията на чл. 20 ЗЗД е въпрос, който не може да бъде преценен като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, разяснен в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, тъй като по приложението на посочената норма съществува обилна и непротиворечива практика на Върховен касационен съд, в т. ч. и по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК, от която въззивният съд не се е отклонил при постановяване на атакуваното решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 717 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 735/2010 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: