4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
София, 19.04.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на десети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1732/2013 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Т. Г. В. от [населено място] против определение № 97 от 15.02.2013 г. по в. ч. т. д. № 35/2013 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд определение № 5903 от 20.12.2012 г. по т. д. № 2726/2012 г. С първоинстанционния акт, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, е прекратено производството по делото, образувано по предявени от Т. Г. В. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове за прогласяване нищожността на договори за ипотечен кредит от 11.04.2008 г. и от 22.08.2008 г. и за „преизчисление” на лихвата по тези договори.
Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно. Единственото му оплакване е свързано с това, че нито една от предходните инстанции не се е произнесла по въпроса за „делимостта на хотела”, предмет на учредената в полза на ответната банка ипотека и не е уважила искането му за назначаване на вещо лице за изясняване на този въпрос.
Допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е обосновано с твърдението за противоречие на обжалвания акт с Общностното право и по-конкретно с Директива № 93/13 от 05.04.1993 г. относно правата на потребителите при неравноправни договорни клаузи.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по предявените от Т. Г. В. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове, въззивният съд е споделил извода за недопустимост на същото. Като е съобразил многократните указания на първоинстанционния съд и направените от ищеца уточнения на исковата молба, решаващият състав е приел, че предмет на спора са следните претенции: 1. За прогласяване недействителността на чл. 1 и чл. 2 от договор за ипотечен кредит от 22.08.2008 г., сключен между [фирма] като кредитор и [фирма], в качеството на кредитополучател; 2. За прогласяване пълна недействителност на договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 11.04.2008 г. между [фирма] и физическото лице Т. Г. В.; 3. За „преизчисление” на лихвата по същите договори за кредит.
Решаващият състав е преценил първия иск за недопустим поради липса на правен интерес. Този извод е аргументиран с обстоятелството, че ищецът Т. Г. В., като едноличен собственик на капитала на [фирма], се явява трето за договора за ипотечен кредит от 22.08.2008 г. лице и за него не съществува нито пряк, нито опосреден правен интерес от установяване на частична недействителност на същия, тъй като продажбата на имот – основен дълготраен материален актив на търговското дружество не съставлява автоматично прекратително основание за търговеца, в какъвто смисъл е поддържаното от ищеца.
По отношение на иска за прогласяване недействителността на договора за жилищен и ипотечен кредит от 11.04.2008 г. въззивният съд е приел, че въпреки многократно даваните му изрични указания ищецът не е изложил самостоятелни конкретни твърдения за недействителността на това заемно правоотношение, което представлява неизпълнение на установеното в чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК задължение и е основание за връщане на исковата молба. В тази връзка съдът е посочил, че доколкото възникналите от двата процесни договора правоотношения са отделни и независими едно от друго, изложените обстоятелства за недействителност на договора от 22.08.2008 г. не могат да се счетат за относими и към недействителността на договора от 11.04.2008 г.
Освен поради липсата на конкретни твърдения за неправилност на прекратителното първоинстанционно определение, касаещо претенцията за „преизчисление” на лихвата по двата процесни договора, въззивният съд е счел частната жалба в тази й част за неоснователна и поради факта, че така предявеният конститутивен иск е недопустим, тъй като не е от изрично предвидените в закона.
Като допълнително съображение за недопустимост на предявените от Т. Г. В. искове Варненски апелативен съд е посочил и това, че те са насочени към оспорване на изпълнителното основание /наличието на такова е прието с оглед твърденията на самия ищец, че ответната банка е провела изпълнително производство за събиране на дълга, вкл. е реализирала дадените по двата договора обезпечения – хотелския комплекс, земята и студиото/, което е недопустимо извън хипотезите на чл. 424 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Напълно достатъчно основание за недопускане на касационния контрол в случая е липсата на конкретно посочен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по отношение на който да се преценява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, независимо, че в тази насока, с разпореждане № 486 от 27.02.2013 г. на Варненски апелативен съд, на частния касатор са дадени ясни и изчерпателни указания. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на такъв въпрос е задължение на самия касатор, като неизпълнението му има за последица недопускане на касационното обжалване. В същото решение е подчертано, че с оглед диспозитивното начало на гражданския процес касационната инстанция не разполага с правомощието да извежда служебно значимия за делото въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства, а може само от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да го конкретизира, уточни или преквалифицира.
Отсъствието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване произтича също и от факта, че релевираните от частния касатор доводи представляват по своята същност оплаквания за неправилно приложение на материалния закон /неприлагане на акт на Общностното право/. Същите обаче, съобразно цитираното по-горе тълкувателно решение, в което е проведено изрично разграничение между основанията за допускане на касационния контрол /чл. 280, ал. 1 ГПК/ и основанията за касация /чл. 281 ГПК/, не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство, тъй като те са относими към правилността на обжалвания съдебен акт, чиято проверка се осъществява само в производството по чл. 290 ГПК, т. е. след като касационното обжалване е допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 97 от 15.02.2013 г. по в. ч. т. д. № 35/2013 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: