5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 508
София, 09.07.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 988/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 16.07.2012 г. по гр. д. № 300/2012 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 99 от 15.02.2012 г. по гр. д. № 1809/2010 г. на Кюстендилски районен съд.
С първоинстанционния акт е уважен предявеният от В. В. А. от [населено място] иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 18 700 лв., представляваща стойността на лек автомобил марка „Пежо”, модел 307 ВК ХS, с рег. [рег.номер на МПС] , предмет на договор за лизинг № 20002 от 20.05.2002 г., придобит впоследствие от [фирма] /понастоящем ЕАД/ с договор за продажба от 15.06.2005 г. след дадено от ищеца съгласие от 31.05.2005 г. за встъпване на дружеството в правата и задълженията му по лизинговия договор.
К. поддържа, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по недопустим иск с оглед правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД. Счита, че в случая е неприложим общият състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като ищецът разполага с друг точно определен от закона иск за защита на правата си – този по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, доколкото се касае за дадено по нищожен договор – сключеното между страните споразумение от 20.05.2005 г., за което в мотивите на влязлото в сила решение № 267 от 29.03.2010 г. по гр. д. № 787/2009 г. на САС е признато, че е недействително на основание чл. 40 ЗЗД. В касационната жалба са развити съображения и за неправилност на въззивния акт с твърдението, че не са налице предпоставките на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Според касатора, като е приел, че плащането на всичките 36 лизингови вноски е довело до обедняване на ищеца, решаващият състав не е съобразил същността на договора за лизинг, а именно – че плащането на вноските е за ползването на вещта от лизингополучателя. Липсата на обедняване на ищеца, респ. на обогатяване на търговското дружество е аргументирана и с твърдението, че през целия период от сключването на лизинговия договор и досега ищецът не е преставал да ползва автомобила. Изрично оплакване е релевирано и срещу извода за неоснователност на възражението за прихващане, предмет на което е обезщетение за лишаване на дружеството да ползва автомобила през периода от м. септември 2007 г. до м. юни 2011 г. В тази връзка се поддържа, че съдът неправилно е приел за недоказано ползването на автомобила за лични нужди на ищеца, както и че за част от посочения период същият му е бил предоставен за отговорно пазене.
Като значими за изхода на делото и с твърдението, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, касаторът посочва въпросите: „1. Дали в хипотезата на чл. 40 ЗЗД следва да намери приложение общият състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД или този по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД /ППВС № 1/79 г. и решение № 223 от 27.03.2009 г. по гр. д. № 6158/2007 г. на І г. о../; 2. Дали е възможно да се възвърне в натура неоснователно придобития автомобил, защото само ако това е възможно, се дължи заплащане на стойността му /ППВС № 1/79 г./; 3. За несъобразяване същността на лизинговия договор /решение № 156 от 30.11.2010 г. по т. д. № 69/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 102 от 03.08.2010 г. по т. д. № 897/2009 г. на ІІ т. о./; 4. Нарушение на разпоредбите на чл. 154, ал. 1, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 266 ГПК /решение № 235 от 15.04.2010 г. по т. д. № 673/2009 г. на І г. о.; решение № 616 от 15.12.2008 г. по т. д. № 530/2008 г. на І т. о.; решение № 509 от 25.06.2009 г. по гр. д. № 142/2009 г. на ІV г. о.; решение № 611 от 19.10.2010 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на ІІІ г. о.; решение № 1025 от 23.12.2009 г. по гр. д. № 3841/2008 г. на І г. о.; решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ІІ г. о. и решение № 466 от 27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г. на І г. о/; 5. Нарушение на разпоредбите на чл. 154, ал. 1, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 266 ГПК във връзка с произнасянето по възражението за прихващане /ТРОСГК № 129 от 30.06.1986 г. и решение № 4 от 23.01.2009 г. по гр. д. № 5382/2007 г. на ІІ г. о./
Освен това, касаторът поддържа, че поради липсата на произнасяне във въззивния акт е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на въпросите: „Нищожното споразумение ли е причина за имущественото разместване или продажбата по договора с лизингодателя; съдебно прогласената относителна недействителност засяга ли изразеното от ищеца като първи лизингополучател съгласие за заместването му по лизинговия договор и, ако е така, то има ли място в случая за института на неоснователното обогатяване и не следва ли да се ангажира договорната отговорност на лизингодателя за прехвърляне собствеността на автомобила в полза на ответното дружество”.
Ответникът по касация – В. В. А. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения изложени в писмени възражения от 01.10.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от В. В. А. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск за сумата 18 700 лв., въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Изводът за обедняване на ищеца с посочената сума, представляваща стойността на лек автомобил марка „Пежо”, модел 307 ВК ХS, с рег. [рег.номер на МПС] , е направен с оглед безспорното по делото обстоятелство, че по сключения договор за лизинг със [фирма] в периода 2002 г.-2005 г. ищецът е заплатил всичките 36 лизингови вноски в общ размер на 33 453.15 лв., докато собствеността върху същия е придобита от [фирма] /понастоящем ЕАД/ с договор за продажба от 15.06.2005 г. след дадено от ищеца съгласие от 31.05.2005 г. за встъпване на дружеството в правата и задълженията му по лизинговия договор, без ищецът да е получил насрещна престация от ответното дружество. Именно поради безспорния между страните факт, който е установен и от заключението на изслушаната в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, че търговското дружество-купувач по договора от 15.06.2005 г. не е заплатило посочената в него сума 18 700 лв., решаващият състав е счел, че същото се е обогатило с тази сума без да е налице основание за това. Като неоснователно е счетено становището на ответника по иска, че не е налице обедняване за ищеца, тъй като от предоставянето му по лизинговия договор и до настоящия момент автомобилът се ползва именно от ищеца. Фактът относно ползването на автомобила е преценен като ирелевантен за основателността на иска за сумата 18 700 лв., а имащ значение евентуално за дължимостта на обезщетение на ответното дружество за лишаването му от ползването на този автомобил. Доколкото обаче от събраните по делото доказателства не се установява категорично твърдението на ответника, че през периода от м. септември 2007 г. до м. юни 2011 г. автомобилът е ползван от ищеца за лични нужди, въззивният съд е приел, че такова обезщетение не се дължи и направеното от страна на ответника възражение за прихващане със същото е неоснователно.
Въззивният съд не е уважил и оплакването във въззивната жалба за недопустимост на предявения иск поради противоречие с чл. 59, ал. 2 ЗЗД. За да счете за правилно определена дадената от първата инстанция квалификация на претенцията като такава по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, решаващият състав е съобразил изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, според които неоснователното обогатяване на ответника с процесната сума е аргументирано с това, че същият не е платил на [фирма] посочената в договора за продажба цена на автомобила 18 700 лв., а тя е прихваната от платените от ищеца лизингови вноски. Доколкото ищецът не се е позовал на нищожността на споразумението от 20.05.2005 г. , е преценено, че искът не е предявен на основанието по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както се твърди от търговското дружество-ответник.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касатора въпроси не е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – да са значими за изхода на конкретното дело. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. , материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на доказателствата. В случая, отсъствието на посочената предпоставка по отношение на първите два въпроса произтича от обстоятелството, че същите изобщо не са били предмет на произнасяне в решението и следователно те не са обусловили правните изводи на съда. По отношение оплакванията за допуснати процесуални нарушения /за разпределението на доказателствената тежест и преценката на събраните доказателства; за неприлагане на изп. д. № 20087450400039 на ЧСИ Н. С. и за непроизнасяне по посочените от касатора въпроси, свързани с недействителността на споразумението от 20.05.2005 г./, изискването за релевантност не е изпълнено, поради това, че тези въпроси са изцяло относими към правилността на обжалвания акт. В тази насока следва да се съобрази цитираното по-горе тълкувателно решение, в което е проведено изрично разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване /чл. 280, ал. 1 ГПК/ и основанията за касационно обжалване /чл. 281 ГПК/, като е посочено, че оплакванията за нарушения на закона са предмет на самия касационен контрол и произнасянето по тях се осъществява само при вече допуснат такъв.
Като относим към правилността на решението следва да бъде преценен и въпросът, свързан с несъобразяване същността на договора за лизинг, тъй като извършената от съда преценка за наличието на обедняване на ищеца и обогатяване на ответника с процесната сума е резултат от обсъждането на конкретните факти и събраните по делото доказателства.
Настоящият състав намира, че не е налице и вероятна недопустимост на въззивния акт. В съответствие с установената съдебна практика, решаващият състав при определяне на правното основание на предявения иск е съобразил изложените в исковата молба обстоятелства, сочещи именно на приетата от него правна квалификация – чл. 59, ал. 1 ЗЗД, доколкото фактическите твърдения за обедняване на ищеца и за обогатяване на ответника не са обосновани с недействителността на споразумението от 20.05.2005 г., в която хипотеза би било релевирано твърдяното от ответника основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 16.07.2012 г. по гр. д. № 300/2012 г. на Кюстендилски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: