6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
София,26.02.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2448/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Р. (България)” ЕАД, [населено място] против решение № 136 от 01.03.2013 г. по в. гр. д. № 1352/2012 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Русенски районен съд решение № 1784 от 25.10.2012г. по гр. д. № 2660/2012 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от банката-касатор срещу С. М. Б. от [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане към ответницата в качеството й на поръчител по договор за банков кредит от 02.05.2007 г. и анекс от 30.09.3009 г. за следните суми: 17 328.33 лв. – главница по договора, ведно със законната лихва върху тази сума от 23.01.2012 г. до окончателното й изплащане; 2 252.54 лв. – редовна лихва за периода 05.08.2010 г. – 18.12.2011 г.; 592.79 лв. – наказателна лихва за периода 05.09.2010 г. – 22.01.2012 г.; 10 55.21 лв. – деловодни разноски.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на въззивния акт в атакуваната му част с твърдението, че изводът на съда за настъпила автоматична предсрочна изискуемост на целия кредит е направен при превратно тълкуване волята на страните по процесния договор и в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Според касатора, за настъпването на предсрочна изискуемост на кредита не е достатъчен обективният факт на неизпълнение на задълженията по договора, а е необходимо и изрично уведомяване на длъжниците от страна на банката-кредитор, т. е. същата да е упражнила субективното си право да отнеме преимуществото на срока, което е предоставено единствено на нейната преценка като кредитор.
Като значими за допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Забавата в плащане на периодични вноски води ли автоматично до падеж на главното задължение; 2. Субективно право или задължение е уговорката в полза на кредитора да отнеме преимуществото на срока по договор за неизпълнение на периодични задължения; 3. Падежът на главното задължение може ли да настъпи предсрочно по силата на договор; 4. От кой начален момент започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, след изтичането на който отпада отговорността на поръчителя спрямо кредитора; 5. Постановяване на въззивно решение в противоречие със задължителната практика по чл. 290 ГПК и Тълкувателно решение № 1/2009 г. по дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС води ли до неговата нищожност или недопустимост”.
К. счита, че първите два въпроса са решени в противоречие със задължителната съдебна практика – решение № 58 от 15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 92 от 16.06.2009 г. по т. д. № 467/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 130 от 27.10.2009 г. по т. д. № 139/2009 г. на І т. о.; решение № 345 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 481/2012 г. на ІІІ г. о. и решение № 99 от 01.02.2013 г. по т. д. № 610/2011 г. на І т. о. По отношение на вторите два въпроса поддържа, че се решават противоречиво от съдилищата, за което се позовава на: решение от 29.06.2012 г. по в. т. д. № 5/2012 г. и решение от 15.10.2012 г. по в. т. д. № 470/2012 г., постановени от Старозагорски окръжен съд; определение от 18.07.2012 г. по ч. гр. д. № 346/2012 г. на Сливенски окръжен съд; определение от 11.10.2012 г. по ч. гр. д. № 342/2012 г. на Ямболски окръжен съд; решение от 14.06.2012 г. по в. гр. д. № 202/2012 г. на Кюстендилски окръжен съд и определение от 09.08.2012 г. по ч. гр. д. № 691/2012 г. на Пазарджишки окръжен съд. По отношение на последния въпрос касаторът заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответницата по касация – С. М. Б. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор и становище от 21.05.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от „Р. (България)” ЕАД, [населено място] срещу С. М. Б. от [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземане за процесните суми, произтичащи от договор за банков кредит от 02.05.2007 г. и анекс към него от 30.09.2009 г., сключени между банката-ищец и третото неучастващо в делото лице А. Б. А. от [населено място], въззивният съд е приел, че отговорността на ответницата-поръчител по този договор е преклудирана поради бездействието на кредитора в предвидения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен срок. В тази връзка решаващият състав е съобразил разпоредбите на чл. 10 от договора за кредит и чл. 15.1. от анекса към него, озаглавени „Автоматична предсрочна изискуемост”, според които при неплащане от страна на кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151-ия ден кредитът /непогасена главница, ведно с дължимите такси, разноски, лихви и наказателна лихва/ става автоматично и незабавно изискуем. С оглед на тези клаузи и при безспорно установеното в заключението на изслушаната в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, че дължимите погасителни вноски за периода от 05.09.2010 г. до 05.11.2011 г. са платени със закъснение, като вноските с падеж 05. март 2010 г. и 05. април 2010 г. са платени едва на 24.11.2011 г., а вноските с падеж 05.май 2010 г. и 05. Юни 2010 г. са платени на 09.02.2011 г., е направен извод, че многократно е имало 150-дневни закъснения за погасяване на съответната вноска, при което е настъпвала автоматично предсрочна изискуемост на дълга, която е поставила началото на 6-мсечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Според решаващия състав, поради подаването на заявлението по чл. 417 ГПК след изтичането на този срок – на 23.01.2012 г., отговорността на ответницата като поръчител следва да се счита преклудирана. Като ирелевантен в тази връзка е преценен фактът на извършени плащания за погасяване на дълга след образуването на изпълнителното производство по съображения, че приемането на плащания от страна на кредитора не води до промени в клаузите на договора и анекса към него.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на първите три въпроса не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на тези въпроси е предпоставен от конкретните уговорки в сключения между страните договор за кредит относно това как настъпва предсрочната изискуемост на непогасената част от кредита, т. е. изводът дали е настъпила предсрочна изискуемост, е обусловен от обсъждането на релевантните договорни клаузи и от събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд е счел, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила, като е съобразил клаузите на чл. 10 от договора за кредит и чл. 15.1. от анекса към него и фактите по делото, установени от заключението на счетоводната експертиза, за забавата при погасяване на конкретно посочени месечни вноски. Съгласно обаче задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, обсъждането на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка не може да бъде поставено като въпрос, обуславящ допускането на касационното обжалване, тъй като те са относими към правилността на въззивното решение, а нейната проверка е предмет на самия касационен контрол.
Независимо от липсата на общата предпоставка, за пълнота на изложението следва да се посочи, че твърдението на касатора за противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по въпросите, свързани с предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на задължението по договора за банков кредит, е неоснователно. Действително, в представените с изложението решения по чл. 290 ГПК е прието, че настъпването на предсрочната изискуемост на договора за кредит е обусловено не само от обективната предпоставка – неплащане на вноските, но и от субективната предпоставка – банката да е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Видно от мотивите към посочените решения, даденото в тях разрешение се отнася обаче за случаите, когато страните не са уговорили автоматично настъпване на предсрочната изискуемост. Следователно, тази практика не може да бъде отнесена към хипотезата, каквато е и настоящата, когато договорът за кредит съдържа изрично съгласие на страните предсрочната изискуемост на задълженията по него да настъпва автоматично с неплащането на една или повече вноски. В тези случаи настъпването на предсрочната изискуемост не е обусловено от предприемането на конкретни действия от страна на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и уведомяване на длъжниците по него. В този смисъл именно е и последователната практика на ВКС – определение № 77 от 20.01.2010г. по ч. т. д. № 71482009 г. на І т. о.; определение № 964 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 845/2010 г. на І т. о.; определение № 264 от 07.05.2009 г. по ч. т. д. № 210/2009 г. на І т. о.; определение № 33 от 19.01.2010 г. по ч. т. д. № 382010 г. на ІІ т. о.; определение № 475 от 17.06.2010 г. по ч. т. д. № 401/2010 г. на І т. о.; определение № 24 от 11.01.2011 г. по т. д. № 884/2010 г. на ІІ т. о.; определение № 127 от 31.01.2011 г. по ч. т. д. № 82682010 г. на ІІ т. о.; определение 0 59 от 18.01.2013 г. по ч. т. д. № 737/2012 г. на І т. о. и др. С оглед данните по делото /клаузите на чл. 10 от процесния договор за кредит и на чл. 15.1. от анекса към него/, че страните са уговорили настъпването на автоматична предсрочна изискуемост „при неплащане от страна на кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение”, приетото от въззивния съд относно момента на настъпване на изискуемостта и съответно за началото на 6-месечния срок по чл. 147 ЗЗД не е в отклонение от цитираната практика на ВКС и поради това не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Липсва основание за допускане на касационния контрол и по въпроса за момента, от който тече 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като и този въпрос е решен от въззивния съд при съобразяване на задължителната съдебна практика – цитираните по-горе решения на ВКС по чл. 290 ГПК, в които е прието, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване изискуемостта на главното вземане. Предвид съществуването на задължителна съдебна практика, не следва да бъде обсъждано заявеното от касатора по този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и представената в тази връзка практика на съдилищата.
К. контрол не може да бъде допуснат и по поставения от касатора процесулноправен въпрос. Предвид трайната и непротиворечива съдебна практика, че противоречието със закона и със задължителната практика по неговото прилагане, води до неправилност, а не до нищожност или недопустимост на съдебното решение, не може да се счете, че по отношение на този въпрос са осъществени предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, разяснени подробно в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответницата разноски за настоящото производство. Видно от приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 20.05.2013 г., същата е заплатила в брой възнаграждение на ангажирания от нея адвокат в размер на сумата 1531 лв. Доколкото обаче това възнаграждение е уговорено не само за изготвяне на отговор, но и за процесуално представителство при разглеждане на касационната жалба, каквото няма да бъде осъществено предвид недопускане на касационното обжалване, дължими на ответницата са разноски в размер само на половината от посочената сума, т. е. 765.50 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 136 от 01.03.2013 г. по в. гр. д. № 1352/2012 г. на Русенски окръжен съд.
ОСЪЖДА „Р. (България)” ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на С. М. Б. от [населено място], [улица], вх. 1, ет. 4, ап. 10, разноски за настоящото производство в размер на сумата 765.50 лв. (седемстотин шестдесет и пет лева и петдесет стотинки).
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: