О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Nо 387
София, 18.11.2008 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. N 372/2008 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК във връзка с чл. 390 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ”Д” Е. , гр. С. против определение № 625 от 07.08.2008 г. по ч. гр. д. № 1374/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, ІІ “г” отделение определение от 25.04.2008 г. по гр. д. № 00153/2008 г.
С първоинстанционния акт е уважена подадената от “Б” Е. , гр. С. молба за допускане на обезпечение на бъдещ иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД срещу “Д” Е. , гр. С. за сумата 289 512.31 лв. – стойност на извършени строително-монтажни работи по договор от 22.09.2006г., като са наложени поисканите от молителя обезпечителни мерки: възбрана върху притежавания от ответника по бъдещия иск недвижим имот – изградена в груб строеж административна сграда, находяща се в урегулиран поземлен имот ХХХІІІ – 516 по плана на град С., местност “Б”, както и запор върху банковите сметки на дружеството-длъжник във всички клонове на ТБ И. АД и ТБ МКБ Ю. АД до размер на сумата 289 512.31 лв.
Частният жалбоподател обосновава допустимостта на касационното обжалване на атакуваното от него определение с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуални въпроси в отклонение от възприетата практика на Върховен касационен съд, които са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона. Според него, това са въпросите: за допустимостта на обезпечение на иск при липса на данни вземането да е станало изискуемо; за наличието на обезпечителна нужда като предпоставка за допустимостта на обезпечението; за баланса между обезпечителната нужда на молителя и необоснованото ограничаване на правната сфера на ответника; за адекватността на допуснатата обезпечителна мярка; за необходимостта от представянето на актуални доказателства за принадлежността на правото на собственост върху имота, обект на обезпечението; за съответствието между исканата обезпечителна мярка, размера на претендираното вземане и размера на гаранцията.
В частната касационна жалба са изложени подробни съображения за неправилност на атакуваното определение, като се твърди същевременно и недопустимост на акта поради произнасяне на съда извън искането, с което е сезиран.
Ответникът по частната касационна жалба – „Б” Е. , гр. С. счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение, тъй като не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. че частната касационна жалба следва да се остави без уважение. Доводи в подкрепа на така изразеното становище са развити в представения по делото писмен отговор от 29.09.2008 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
По допустимостта на касационното обжалване:
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал. 3 ГПК по отношение и на частните жалби срещу определения, с които се дава разрешение по същество на други производства /какъвто характер има и настоящото определение/, касационното обжалване е допустимо при наличието на точно определени условия. Абсолютна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по съществен материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който, обаче, следва да е налице едно от изброените в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 изисквания, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С оглед изложените в частната жалба основания и данните по делото, настоящият състав намира, че в случая касационното обжалване е недопустимо.
Поставените от частния жалбоподател въпроси са съществени за всяко обезпечително производство. За да се произнесе по искането за допускане на обезпечение, съдът задължително следва да прецени налице ли са предпоставките за допускане на обезпечение: допустимост и вероятна основателност на иска /бъдещ или вече предявен/; наличие на обезпечителна нужда; адекватност на исканата обезпечителната мярка, в т.ч. съответна ли е на вида на търсената с иска защита на правата на ищеца, както и необходимостта от представяне на гаранция, респ. размерът й. Тази преценка обаче винаги е конкретна – на база твърденията в молбата и представените към нея доказателства. Именно поради спецификата на всеки отделен случай не би могло да се въведат общо валидни критерии, които да бъдат прилагани за всички случаи на обезпечение на исковете, а следва да се подхожда строго индивидуално с оглед обстоятелствата по всяко дело. Затова, неоснователно е твърдението на частния жалбоподател за съществуващо противоречие в съдебната практика по обезпечаване на исковете. Представените в тази връзка множество определения на различни съдилища не установяват подобно противоречие. Тези актове са постановени при различна фактическа обстановка, която е обусловила съответно и различния правен резултат по всяка от молбите за допускане на обезпечение.
Ето защо, не може да се счете, че в случая са налице поддържаните от частния жалбоподател основания за допускане на касационно обжалване – както основанието по т. 2, така и основанието по т.1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Още повече, че като практика на Върховен касационен съд е посочен само един съдебен акт, а не практика, която е задължителна или практика, която макар да няма задължителен характер, е трайна и непротиворечива.
Неоснователно е също и позоваването от страна на частния жалбоподател на третото основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1 ГПК – основанието по т.3. Решаването на съществените за обезпечителното производство въпроси не може да се разглежда като допринасящо за точно прилагане на закона и за развитие на правото. Регламентацията на обезпечителното производство, съдържаща се в новия Граждански процесуален кодекс /ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г./, не се отличава съществено от предходната уредба, особено що се отнася до предпоставките за допускане на обезпечение, видовете обезпечителни мерки и начините за налагането им. Поради това, създадената досега многобройна и непротиворечива съдебна практика по всички съществени за това производство въпроси е напълно относима и към новата правна уредба. Ето защо, не може да се приеме, че решаването на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1 , т. 3 ГПК, т. е. то не може да обоснове допустимост на касационното обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 390 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 625 от 07.08.2008 г. по ч. гр. д. № 1374/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: