О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Nо 2
София, 08.01.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на тридесети декември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. N 311/2008 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК във връзка с чл. 410 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на “Т” А. , гр. С. против определение № 795 от 26.05.2008 г. по гр. д. № 2164/2008 г. на Софийски градски съд, ІV Б отделение, с което е оставена без уважение частната жалба на дружеството срещу определение № 153 от 08.04.2008 г. по гр. д. № 10590/2008 г. на Софийски районен съд, 47 състав. С първоинстанционния акт е отхвърлено заявлението на “Т” А. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Г. Х. А..
Частният жалбоподател обосновава допустимостта на касационното обжалване на атакуваното от него определение с твърдението, че същото съдържа произнасяне по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на атакуваното определение, като се поддържа, че подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника Г. Х. А. отговаря на всички изисквания за редовност, установени в закона и в образеца на заявлението, в т.ч. конкретно са посочени и обстоятелствата, от които произтича вземането срещу длъжника – ползвана топлинна енергия за отразения в заявлението период. Несъгласие е изразено и с разбирането на съда, че по отношение на заявеното вземане не може да бъде издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, предвид обстоятелството, че съгласно чл. 104, т. 2 ГПК искът за това вземане е подсъден на окръжния съд, а не на районния съд, т. е. не е спазено императивното изискване на чл. 410, ал.1, т. 1 ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба – Г. Х. А. – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
По допустимостта на касационното обжалване:
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал. 3 ГПК по отношение и на частните жалби срещу определения, с които се дава разрешение по същество на други производства /какъвто характер има и настоящото определение/, касационното обжалване е допустимо при наличието на точно определени условия. Абсолютно задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по съществен материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който, обаче, следва да е налице едно от изброените в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 изисквания, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С оглед изложеното в частната жалба и данните по делото, настоящият състав намира, че касационното обжалване е допустимо. Въпросът за редовността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение представлява в случая съществен процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като неговото решаване е обусловило изхода на делото, а именно – отхвърляне на искането за издаване на заповед за изпълнение. И доколкото този въпрос е разрешаван по различен начин от съдилищата, видно от приложените към частната касационна жалба доказателства, както и предвид обстоятелството, че същият е предмет на нова нормативна регламентация, по която все още липсва съдебна практика, следва да се счете, че касационното обжалване на атакуваното определение е допустимо, поради което подадената срещу него частна касационна жалба подлежи на разглеждане по същество.
По основателността на частната касационна жалба:
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е отхвърлено заявлението на „Т” А. за издаване на заповед за изпълнение срещу лицето Г. Х. А. от гр. С., въззивният съд е приел, че не е налице условието по чл. 410, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като предмет на заявлението е парично вземане, искът за което не е родово подсъден на районния съд. Като самостоятелно основание за отхвърляне на заявлението е преценено обстоятелството, че същото не отговаря на изискванията на чл. 410, ал.2 във връзка с чл. 127, ал.1, т. 4 ГПК, предвид липсата на достатъчна конкретизация на фактите, от които заявителят черпи правата си, включително индивидуализация на топлофицирания имот.
Настоящият състав намира, че като краен правен резултат, обжалваното определение е правилно.
На първо място, следва да се отбележи, че застъпеното от въззивния съд становище за липса на задължителната предпоставка по чл. 410, ал.1, т.1 ГПК за издаване на заповед за изпълнение е в противоречие със закона. Неоснователно решаващият състав се е позовал на посочената норма, обвързваща допустимостта на заповедното производство с размера на паричната сума, за която се иска издаване на заповед за изпълнение. Не е отчетено обстоятелството, че от тази обща норма са установени множество изключения, които уреждат издаването на заповед за изпълнение по реда на чл. 410, ал. 1 ГПК независимо от размера на вземането. Едно от тези изключения касае и вземанията за доставена топлинна енергия. С § 22 от ПЗР на ГПК /ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г./ е изменен чл. 154 от Закона за енергетиката, като е посочено, че за задълженията на потребителите-неизправни длъжници към топлопреносното предприятие може да се издаде заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК независимо от техния размер. Ето защо, неправилно въззивният съд е приел, че не е налице задължителната предпоставка по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК.
Напълно обосновано и законосъобразно обаче решаващият състав е счел, че искането за издаване на заповед за изпълнение е неоснователно, тъй като не е изпълнено императивното изискване на чл. 410, ал.2 във връзка с чл. 127, ал.1, т. 4 ГПК. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, абсолютна процесуална предпоставка за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е неговата редовност от външна страна. С оглед съдържащото се в чл. 410, ал. 2 ГПК изрично препращане към чл. 127, ал. 1 ГПК, следва да се счете, че редовността на заявлението включва конкретно изложение на обстоятелствата, на които се основава искът /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/. Това означава, че заявителят трябва да посочи всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването, съществуването и изискуемостта на вземането. Такова именно обстоятелство в случая се явява и адресът, на който се намира топлофицираният имот, тъй като съгласно Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т” А. посочването на местонахождението /адреса/ на имота и представянето на доказателства за собствеността или право на ползване върху него представлява задължително условие за самото сключване на договор за доставка на топлинна енергия. Следователно, конкретизацията на вземането на доставчика на топлинна енергия включва по необходимост посочването на самия топлофициран имот. Без данни за имота, претендираното вземане не може да се счете достатъчно индивидуализирано в съответствие с изискването на чл. 127, ал.1, т. 4 ГПК, така че да бъде предмет на съдебна защита, независимо от вида на защитата – в рамките на исковото производство или на изпълнителното производство /част от което е и заповедното/.
Във връзка с изискването за индивидуализация на вземането, следва да се отбележи, че липсва законово основание да се презюмира съвпадение между адреса на длъжника и адреса на топлофицирания имот, тъй като не съществува изискване договорът за продажба на топлинна енергия да се сключва само за имот, който се обитава от купувача по този договор.
Предвид горните съображения, настоящият състав намира, че постановеното от Софийски градски съд въззивно определение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 795 от 26.05.2008 г. по гр. д. № 2164/2008 г. на Софийски градски съд, ІV Б отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: