О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
София, 04.03.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и двета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. N 126/2009 година
Производството е по чл. 274, ал.2, изр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Т. „С”, гр. П. срещу постановеното от Пловдивски апелативен съд определение от съдебно заседание на 17.09.2008 г. по в. гр. д. № 822/2008 г., с което е оставена без уважение молбата на кооперацията /въззиваем в производството пред Пловдивски апелативен съд/ за допускане на обезпечение на предявения иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД ч. налагане на възбрана върху собствените на ответното дружество имоти – терен и сгради, находящи се в гр. П., подробно описани в молбата.
Частният жалбоподател твърди, че атакуваното определение е неправилно и моли за отмяната му и за допускане на исканото обезпечение. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав за недопустимост да бъдат възбранени посочените имоти поради установената в чл. 393, ал. 1 ГПК забрана за допускане на обезпечение на иск за парично вземане срещу държавата, държавните учреждения, общините и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, като счита, че в случая не се касае за имоти – общинска собственост, а за имоти, принадлежащи на търговското дружество „Б” Е. , което е отделен правен субект.
Ответникът – „Б” Е. , гр. П. оспорва частната жалба и моли за оставяне в сила на атакуваното определение по съображения, изложени в писмен отговор от 23.01.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество – същата е неоснователна.
За да остави без уважение молбата на Т. „С”, гр. П. за допускане на обезпечение на предявения от нея иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 131 560 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на описаните в исковата молба недвижими имоти, Пловдивски апелативен съд е приел, че същата е неоснователна, тъй като посочената от ищеца обезпечителна мярка е неподходяща – не е изяснен въпросът за собствеността на имота. Като допълнителен аргумент е изтъкната и разпоредбата на чл. 393 ГПК, според която не се допуска обезпечение на иск за парично вземане срещу държавата, държавните учреждения, общините и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ.
Настоящият състав намира, че като краен правен резултат обжалваното определение е правилно, но не по изложените в него съображения.
Незаконосъобразно въззивният съд е приел, че приложима в случая е установената в чл. 393, ал. 1 ГПК забрана за допускане на обезпечение. Тази забрана се отнася за исковете за парични вземания, които са насочени срещу точно определени правни субекти и това са: държавата, държавните учреждения, общините и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ. Ответникът по настоящия иск „Б” Е. не е в кръга на изброените субекти. Макар и негов едноличен собственик на капитала да е Община П., ответникът е самостоятелно юридическо лице /търговец/, различно от общината, което притежава свое отделно имущество и участва самостоятелно в гражданския и търговски оборот. Ето защо, по отношение на него забраната по чл. 393, ал. 1 ГПК е неприложима.
Необоснован е също и изводът на решаващия състав, че не е изяснен въпросът за собствеността на имота. Видно от представения по делото акт за общинска собственост № от 27.04.1999 г., издаден от Община П., имотът, върху който е поискано налагане на възбрана, е включен в капитала на търговското дружество „Б” Е. , т. е. същият принадлежи на ответника по иска.
Независимо от това обаче, молбата за допускане на обезпечение не следва да бъде уважена, тъй като не са налице установените от закона предпоставки.
От една страна, по отношение на сумата 27 026.83 лв., която е потвърдена като дължима на ищцовата кооперация в постановеното въззивно решение, не може да се счете, че изобщо е налице нужда от обезпечаване на иска, предвид изрично заявената от страна на търговското дружество-длъжник готовност за заплати посочената сума. Това се установява категорично от представената нотариална покана от 19.11.2008 г., с която търговското дружество е поискало от Т. „С” да посочи банковата си сметка за извършване на превод.
По отношение на останалата част от исковата сума /разликата от 27 026.83 лв. до пълния предявен размер на иска 131 560 лв./, обезпечението не следва да бъде допуснато, тъй като не е доказана една от задължителните предпоставки по чл. 391, ал. 1 ГПК, а именно -вероятна основателност на иска. Предвид отмяната на първоинстанционното решение и отхвърлянето на иска в посочения по-горе размер, към настоящия момент предявеният от Т. „С” иск не може да се счете за вероятно основателен и следователно – не подлежи на обезпечаване.
С оглед всички изложени съображения, частната жалба е неоснователна и не следва да бъде уважена.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА постановеното от Пловдивски апелативен съд определение от съдебно заседание на 17.09.2008 г. по в. гр. д. № 822/2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: