Р Е Ш Е Н И Е
№ 25
София, 13.03.2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
при участието на секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 715/2008 г.
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. ”б” и сл. ГПК /отм./ във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г./.
Образувано е по касационна жалба на “Б” Е. , гр. С. срещу решение № 202 от 27.12.2007 г. по т. д. № 1247/2007 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, VІ-3 състав решение № 21 от 08.05.2007 г. по т. д. № 95/2005 г. С първоинстанционното решение изцяло са уважени предявените от В. Л. Г. , Германия срещу касатора „Б” Е. , гр. С. искове: иск по чл. 327, ал. 1 във връзка с чл. 318, ал. 1 ТЗ за сумата 13 463.15 евро – цена на продадени храни за животни по фактура № 5* от 02.03.2001 г. и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 740.15 евро – мораторна лихва върху първата сума за периода от 02.03.2001 г. до датата на исковата молба 19.01.2005 г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че процесното задължение не е погасено с извършените през 2001 година плащания в полза на германското дружество в общ размер на 29 726 евро, включително и чрез превода на сумата 6 541 евро, макар да няма данни по коя фактура същата е платена. Освен това, в касационната жалба се твърди, че декларацията от месец януари 2003 г., подписана от управителя на „Б” Е. , неправилно е преценена от решаващия състав като признание на вземането, имащо за последица прекъсване на давността по реда на чл. 116, б. „а” ЗЗД, тъй като в нея не е посочено изрично за кое вземане се отнася. Релевирано е и оплакване относно претендирания вид валута, предвид липсата на данни за това кога и от кого е извършено дописването на ръка в процесната фактура, че задължението е в евро, а не в германски марки.
Ответникът по касационната жалба – В. Л. Г. , Германия, чрез процесуалния си пълномощник а. А от САК – оспорва касационната жалба и моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмено възражение-отговор от 28.10.2008 г.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ и е процесуално допустима.
По същество жалбата е неоснователна.
За да остави в сила постановеното от Софийски градски съд, VІ-3 състав решение по т. д. № 95/2005 г., с което са уважени предявените от В. Л. Г. , Германия срещу „Б” Е. , гр. С. искове по чл. 327, ал. 1 от ТЗ и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, Софийски апелативен съд е приел за доказано съществуването на трайни търговски правоотношения между страните по повод извършени от ищеца в полза на ответника продажби на храни за животни, както и че цената на храните, продадени с процесната фактура № 5* от 02.03.2001 г., в размер на сумата 13 463.77 евро е останала неплатена и понастоящем. Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението на дружеството-купувач за погасяване на претендираната сума чрез извършени през 2001 г. плащания, като е счел за недоказано твърдението, че преведените суми са предназначени за погасяване именно на задължението по процесната фактура. Не е уважено също и възражението за погасяване на задължението по давност, като по отношение на главното задължение е прието, че не е изтекъл 5-годишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД, а по отношение на акцесорното вземане – че е налице прекъсване на давността по реда на чл. 116, б. „а” ЗЗД чрез направеното признание на задълженията, обективрано в подписаната от управителя на ответника декларация от м. януари 2003 г.
Решението е правилно.
Изводите, до които е достигнал апелативният съд, са резултат от задълбочено обсъждане на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като са изложени подробни съображения във връзка с направените от ответника по исковете възражения за недължимост на претендираните суми.
На първо място, напълно обосновано решаващият състав е преценил, че извършените от „Б” Е. плащания през 2001 г. в полза на ищеца-продавач не могат да бъдат приети за погасяващи задължението по процесната фактура от 02.03.2001 г., тъй като от заключението на счетоводната експертиза е видно, че преводите на суми от м. април и от м. август 2001 г. са във връзка с други фактури / № 001212/1412 и № 1* а по отношение на сумата 6 451 евро липсва първичен банков документ за извършен превод и данни за фактурата, по която е плащането. Предвид безспорния факт, че между страните са съществували трайни търговски взаимоотношения, не може да се счете, че единственото задължение на ответника към ищеца през 2001 г. е било това по процесната фактура и следователно посочената сума е преведена именно за погасяването на това задължение.
Изцяло следва да бъде споделено и приетото по отношение възражението за изтекла погасителна давност.
По отношение на вземането за цената на продадените храни, приложима е предвидената в чл. 110 ЗЗД 5-годишна давност, която към датата на завеждане на исковата молба – 19.01.2005 г. – не е била изтекла, независимо дали давностният срок ще се изчислява от датата на издаване на фактурата /02.03.2001 г./ или от датата 08.03.2001 г., когато е последният срок за плащане на цената по нея.
Правилна е и преценката на съда по отношение на акцесорното задължение за заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва. Приложимият в случая 3-годишен давностен срок по чл. 111, б. „в” ЗЗД е прекъснат с извършеното през м. януари 2003 г. признание на задължението от страна на дружеството-купувач, съдържащо се в декларацията на неговия управител и едноличен собственик на капитала – лицето Т. Н. А. Неоснователно е становището на касатора, че посочената декларация не може да бъде счетена като признание по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, тъй като в нея не е посочен размерът на задължението или неговото основание – фактура № 5* от 02.03.2001 г. Действително, в декларацията тези данни не се съдържат. Доколкото обаче в същата изрично е отразено, че се признават „претенциите по нотариална покана № 1* в пълен размер” и предвид факта, че в тази покана е вписана именно процесната фактура и конкретният размер на претендираните от ответника задължения /за цената на продадените с фактурата храни и за лихва за забава върху нея/, напълно обосновано въззивният съд е преценил декларацията като признание по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, имаща за последица прекъсване на давността за акцесорното задължение. С оглед именно на това признание, неоснователно е и поддържаното от касатора оплакване във връзка с вида на валутата на процесното задължението.
С оглед всички изложени дотук съображения, настоящият състав намира, че не са налице твърдяните в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение, което налага оставянето му в сила.
Въпреки посочения изход на спора, не следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски за касационното производство, предвид липсата на доказателства за действително направени такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2, пр. 1 ГПК /отм. / във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г./
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 202 от 27.12.2007 г. по т. д. № 1247/2007 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: