О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Nо 109
София, 26.11.2008 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. N 517/2008 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 , т. 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Р” А. , гр. С. срещу решение № 40 от 10.04.2008 г. по т. д. № 57/2007 г. на Бургаски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 257 от 09.11.2007 г. по гр. д. № 178/2007 г. за отхвърляне на предявените от касатора “Р” А. искове: иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 39 208.08 лв. по фактура № 406/31.07.2006г./ – част от възнаграждение за м. юни 2006 г. по договор от 08.08.2005 г. и иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 8 168.35 лв. – неустойка за забава върху възнаграждението за м. юни 2006 г. за периода от 30.08.2006 г. до датата на завеждане на исковата молба.
Касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд изобщо не е обсъдил възраженията му за нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор поради противоречието й със закона /чл. 9 от Закона за защита на конкуренцията/ и с принципа за еквивалентност на престациите, както и че неоснователно е отказал да допусне относимо към спора доказателства – съдебно-счетоводна експертиза.
Допустимостта на касационното обжалване е аргументирана с твърдението, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, а именно – налице ли е нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор поради противоречието й с основен правен принцип и по-конкретно с принципа за еквивалентност на престациите, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона /чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД/ и за развитието на правото, предвид обстоятелството, че този въпрос е засегнат твърде оскъдно в теорията на българското облигационно право и по него изобщо липсва съдебна практика.
Ответникът по касация – “К” България” Е. , гр. Б. поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В представения по делото отговор от 29.07.2008 г. са развити подробни съображения и по съществото на спора.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 218в, ал.1 ГПК /отм./, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Въпреки обаче процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допустимост на касационното обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първата инстанция, че дължимото от ответното дружество “К” Е. лицензионно възнаграждение за м. юни 2006 г. следва да се определи в първоначално уговорения между страните размер, а не в размера, едностранно увеличен от ищеца в резултат на сключения впоследствие между него и Министерство на околната среда и водите меморандум от 12.05.2006 г., тъй като последният няма обвързваща сила за ответното дружество в качеството му на трето за този меморандум лице. Като неоснователно в тази връзка е преценено и възражението за нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор. Освен това, решаващият състав е счел, че доколкото самият ищец е уведомил своя съконтрагент, че въвежда нова тарифа на лицензионните възнаграждения, считано от 01.07.2006 г., то същият няма основание да я прилага от по-ранен момент. С оглед на това и предвид безспорния по делото факт, че възнаграждението за м. юни, определено съобразно клаузите на процесния договор, е заплатено от ответника, съдът е счел, че претенцията за заплащане на допълнително възнаграждение, а съответно и акцесорната претенция за неустойка, са неоснователни.
При тези данни, настоящият състав приема, че въпросът за действителността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор в случая не може да се счете за съществен материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изводът на съда за недължимост на претендираните суми не е обусловен от решаването му. В тази връзка следва да се отбележи, че критерият за определяне на даден въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ като съществен е доколко решаването на този въпрос е от значение за конкретния спор, а не за правото по принцип, както неправилно се поддържа от ответника по касация.
Поддържаното от ищеца възражение е за нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор след определен момент, а именно – след сключването на Меморандум за сътрудничество между М на околната среда и водите и организациите по оползотворяване на отпадъци от опаковки. С оглед обаче твърденията на самия ищец в исковата молба, подкрепящи се и от представеното от него доказателство – писмо изх. № 063 от 08.06.2006 г., че същият е уведомил ответника за увеличение на дължимото възнаграждение, обосновано с договореностите в меморандума, считано от 01.07.2006г., въззивният съд е преценил, че по отношение на възнаграждението за м. юни 2006 г., което именно е предмет на спора, липсва основание за прилагане на новата тарифа. Неприложимостта на новата тарифа за определяне на възнагражденията към възнаграждението за м. юни 2006 г., прави безпредметно съответно произнасянето и по възражението за нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора поради противоречието й с принципа за еквивалентност на престациите, доколкото същата е обоснована именно с предлаганата /въведената/ от ищеца нова тарифа.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че обжалваното решение не съдържа произнасяне по съществен материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, т.е. липсва първото задължително условие за допускане на касационно обжалване, поради което не следва да се преценява и наличието на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 40 от 10.04.2008 г. по т. д. № 57/2007 г. на Бургаски апелативен съд
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: