2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
София, 25.01.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 520/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на А. И. А. от[населено място] и Д. Н. Д. от[населено място] срещу решение № 1349 от 29.10.2009 г. по в. гр. д. № 1301/2009 г. на Варненски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Варненски районен съд решение № 1523 от 15.05.2009 г. по гр. д. № 8455/2008 г. е уважен предявеният от Ю. Т. Т. от[населено място] иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за покупко-продажба на дворно място, находящо се в[населено място], Област В., съставляващо урегулиран поземлен имот № Х-410, в кв. 67 по плана на града, с площ от 550 кв. метра, заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда, обективиран в нотариален акт № 161, том І, дело № 135/2008 г. на Н. А. П., № 537 с район на действие – района на Варненски районен съд.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Излагат подробни съображения срещу извода на Варненски окръжен съд за наличие на предпоставките на чл. 135 ЗЗД, като считат същия за несъответстващ на събраните по делото доказателства. Основното оплакване и в двете касационни жалби е за неправилна преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели, без да е отчетена евентуалната заинтересованост на посочените от ищеца двама свидетели, дължаща се съответно на близките лични отношения с него /за свидетелката Б./ и на трудово-правните отношения /за свидетеля Е./. Освен това, според касаторите, въззивният съд неоснователно е игнорирал приетите и неоспорени по надлежния процесуален ред писмени доказателства – предварителен договор за продажба на процесния имот от 05.08.2008 г. и разписка за плащане на сумата 32 000 лв., представляваща част от общо уговорената цена 35 000 лв.
В приложените към касационните жалби изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са обосновали допускането на касационното обжалване с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. – обвързват ли съда с доказателствена сила частните документи /предварителен договор и разписка/ относно положителните факти, материализирали в тях изявленията на подписалите ги лица, когато са подкрепени и с други доказателствени средства и 2 . – следва ли да се приеме за безспорно доказан фактът, че лицето, с което длъжникът е договарял, също е знаело за увреждането на кредитора само въз основа на гласните доказателства, без да се преценява евентуалната им заинтересованост съгласно чл. 172 ГПК и без да се вземат предвид събраните по делото писмени доказателства.
Ответникът по касация – Ю. Т. Т. от[населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 05.02.2010 г. и от 25.05.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване недействителността на процесния договор за покупко-продажба на недвижим имот по отношение на ищеца Ю. Т. Т. от[населено място], въззивният съд е приел, че разпореждането с този имот от страна на ответницата А. И. А. от[населено място] представлява действие, което уврежда ищеца в качеството му на кредитор на ответницата А. А. с вземане по запис на заповед от 10.07.2008 г. Решаващият състав е преценил като недоказано твърдението на ответниците по иска, че сделката не е увреждаща ищеца, тъй като имотът е продаден за сумата 35 000 лв., представляваща действителната му пазарна цена. Според въззивния съд, от събраните по делото доказателства не може да бъде направен категоричен извод нито, че продажната цена на имота е в размер на посочената сума, нито, че същата е била действително платена от ответника Д. на ответницата А.. В тази насока съдът е отчел, от една страна, разминаването между продажната цена, отразена в предварителния договор /35 000 лв./ и тази, посочена в самия нотариален акт /3 894.70 лв./, а от друга страна – липсата на изрично отбелязване в нотариалния акт, че продажната цена действително е платена. По отношение на подписаната от ответниците разписка от 05.08.2008 г., с оглед характера й на частен свидетелстващ документ, удостоверяващ изгодни за издателите й факти, е преценено, че същата не представлява доказателство за плащане на сумата 32 000 лв. като част от вписаната в предварителния договор цена 35 000 лв. Въз основа на показанията на посочените от ищеца двама свидетели, въззивната инстанция е счела за безспорно установена и третата изискуема от закона предпоставка за уважаване на предявения иск по чл. 135 ЗЗД, а именно – че купувачът по сделката Д. Д. е знаел, че същата уврежда ищеца-кредитор.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос, с оглед на който се осъществява допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, като е подчертана разликата между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/ и произтичащата от това недопустимост в производството по чл. 288 ГПК да бъде извършвана преценка относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора.
В случая поставените от касаторите въпроси не отговарят на посоченото изискване. Видно от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, всички развити от касаторите съображения, с които са обосновани тези въпроси, касаят именно правилността на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал и съответно правилността на направените въз основа на тази преценка правни изводи за това дали процесната сделка е увреждаща по отношение на ищеца-кредитор и дали третото лице-съконтрагент на длъжника е знаело за увреждането. Следователно, отговорът на така поставените въпроси предпоставя проверка за законосъобразност на въззивния акт, която обаче би могла да бъде извършена едва при разглеждане на касационната жалба.
Независимо от това, дори да се приеме, че поставените въпроси отговорят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на същите не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – решаването им да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Посоченото основание е налице, когато се касае за приложение на законова разпоредба, която е неясна и се налага да бъде тълкувана и по която липсва съдебна практика, или когато, макар и непротиворечива, определена съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и като такава следва да бъде изоставена.
По отношение на нормите, регламентиращи доказателствената сила на частните документи и преценката на свидетелските показания не съществува необходимост от тълкуване, тъй като те са напълно ясни и не пораждат проблеми при прилагането им, а освен това по приложението им е налице богата съдебна практика. Действително, в закона не са посочени конкретно критериите за това как следва да се преценява достоверността на свидетелските показания. Такива общовалидни критерии обаче не биха могли да бъдат въведени. Тъй като всеки случай е строго индивидуален, за да се прецени дали показанията на разпитаните във връзка с него свидетели са достоверни, следва да се отчетат всички конкретни данни и факти по случая. Именно поради това, законът е предоставил преценката за достоверност на свидетелските показания в компетентността на съда, разглеждащ делото, като единственото указание в тази връзка е дадено в разпоредбата на чл. 172 ГПК, която задължава съда да съобрази „възможната заинтересованост” на определена категория лица.
Що се отнася до това дали извършената от решаващия състав преценка на доказателствата е правилна, то това е въпрос, който е относим към правилността на постановения акт и към основанията за касационно обжалване /чл. 281, т. 3 ГПК/, а не към основанията за допускането му /чл. 280, ал. 1 ГПК/. Ето защо, поддържаните от касаторите доводи в тази насока не следва да бъдат обсъждани.
С оглед всичко изложено, настоящият състав приема, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1349 от 29.10.2009 г. по в. гр. д. № 1301/2009 г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: